Отскоро на книжния пазар е заглавието „Александър Екзарх: Една българска съдба” на френския историк и дипломат Пиер Воалри. Книгата разказва за живота и делото на един все още недостатъчно познат български възрожденец. Воалри е негов праправнук. Но като френски учен той внася интересен външен и обективистичен поглед към нашата история. Книгата дава и богато, многопосочно, живописно описание на Османската империя и етническите общности в нея. Отношенията между тези общности често са напрегнати, но от днешна гледна точка понякога са пример на успешно съжителство, въпреки различията.

© Снимка: Венета Павлова

Александър Екзарх е роден през 1810 година в Стара Загора. Титлата „екзарх” е наследствена за неговия род още от края на XVII век. Старозагорският екзарх е бил светски представител на българите пред областния митрополит. Той е влиятелна фигура в своята общност, както и пред османските власти. Бащата на Александър е и проспериращ търговец. От своето семейство Александър е наследил несъмнени дипломатически способности, които са безценни в неговата дейност. В чужбина нерядко го смятат за български благородник, макар че няколко века след османското нашествие аристокрация сред българите не съществува.

Още като юноша Александър се сблъсква със суровите порядки в империята. През 1828 година неговият чичо Анастас е арестуван заради скарване с местен турчин. Атмосферата тогава е напрегната, задава се нова руско-турска война. В своите спомени Александър доста картинно описва как е ходил в Одрин да моли за милост губернатора Есид паша. Чичото е хвърлен в затвора, но скоро се завръща на свобода. През следващата година руските войски навлизат в Южна България. След това десетки хиляди българи се изтеглят заедно с тях, защото се боят от турско отмъщение. Тези драматични събития не правят Александър революционер. Той си остава българин на своето времe – лоялен към Османската империя, склонен да действа с мирни средства, и ще свърже своите надежди с реформите в империята.

Получил добро образование в България и в Букурещ, през 1836 той отива в Париж, за да продължи обучението си. През 1839 в Цариград е публикуван Гюлханският хатишериф – султански указ, който дава равни права на всички поданици в империята. Скоро след това Александър е приет като стажант-стипендиант в османското посолство в Париж, следва медицина. Сближава се с посланика Решид паша, виден реформатор, по-късно външен министър. Сближава се и с полските емигранти около влиятелния княз Чарториски, които му отварят вратите към френското външно министерство.

През 1841 г. избухва въстание в северозападните български земи. То е предизвикано от произвола на местната османска власт. След потушаването му е изпратена френска анкетна комисия начело с видния общественик Жером Бланки. Александър Екзарх е назначен за преводач, но бързо се превръща в ценен консултант. Мисията постига някои резултати – Високата порта взема мерки, за да ограничи произвола в по-отдалечените провинции. А Франция засилва интереса си към българския въпрос и скоро създава нови консулства в българските земи.

През 40-те години Александър Екзарх пише няколко политически проекта, които отправя към Европейските велики сили и към Високата порта. В тях той се обявява за по-големи права на българите в рамките на Османската империя. През 1846 е за няколко месеца в Лондон, където успява да се срещне с видни общественици и с премиера сър Робърт Пийл. Пътуването е подпомогнато от видната писателка госпожа Лаудън, която е очарована от младия българин и му отваря вратите на много влиятелни хора. И тук той успява да събуди интерес към положението на българите. Следва пътуване до Санкт-Петербург, там той се среща с канцлера граф Неселроде и успява да издейства пари за българското образование.

През 1847 Александър Екзарх се установява в Цариград, където започва най-плодотворният период от неговата дейност. По това време сред българите вече е назряло желание да се еманципират от Цариградската гръцка патриаршия, на която са подчинени църковно. Александър Екзарх оглавява движението за построяване на нова църква специално за българската общност в Цариград. Патриаршията реагира незабавно, като обмисля ареста и заточаването му, което обаче е осуетено от Решид паша. Но с други маневри хората на патриаршията уреждат проектът да бъде оглавен от виден българин, който е по-лоялен към нея. Това е княз Стефан Богориди, висш османски чиновник. Той дарява земята за храма. Но и заслугите на Александър Екзарх за създаването на църквата „Свети Стефан” са несъмнени.

През 1850 той закупува „Цариградски вестник” – единственото тогава българско издание в османската столица. Ръководи вестника умело и дипломатично, без да допуска конфликти с цензурата, повече от десетилетие. Това издание малко се занимава с външнополитически проблеми, но дава изобилна информация за църковните борби на българите, за развитието на образованието и културата. Да се поддържа финансово един вестник тогава не е лесно. Екзарх обаче се справя блестящо. За да подпомогне вестника, започва оживена книгоиздателска дейност. В периода 1850-1864 издава общо 62 заглавия, т.е. почти 10 процента от тогавашното българско книгоиздаване. Равностойна по важност е и дейността на Екзарх за развитието на българското образование. С парите, издействани от руското правителство, през 1847-1853 той подпомага създаването на 34 училища в различни български градове.

Към края на 60-те години българският църковен въпрос върви към успешно разрешаване – създаване на самостоятелна българска църква. Във възход са също печатът и образованието по българските земи. На дневен ред излиза и революционната борба срещу Османската империя. Но това не е област на Александър Екзарх – той е човек на компромиса, дипломацията и мирното съжителство. Кандидатства за дипломатическа служба и през 1867 заминава отново за Париж като съветник в Османското посолство. На тази длъжност прекарва до Освобождението на България.

Колоритен епизод в живота на Екзарх е неговата кандидатура за княз на свободното Княжество България през 1879. Това, че поставя кандидатурата си, е може би смесица от лична амбиция и желание да се покаже, че българите могат да се управляват без външна намеса. Но този ход на Екзарх е обречен на неуспех, тъй като Великите сили са се договорили, че князът на новата държава трябва да бъде родово свързан с европейските монархии. Също така неуспешно Екзарх се кандидатура за княз през 1886, след детронирането на Александър Батенберг. Междувременно заема редица високи длъжности в Източна Румелия.

Александър Екзарх умира през 1891-ва полузабравен. Все пак, видният българин преживява голяма радост, когато Народното събрание му гласува пенсия за особени заслуги пред страната. Гласува я само две години преди смъртта му, затова пък единодушно. Едно от свидетелствата за неговия патриотизъм е оставено от Жером Бланки, ръководителя на френската комисия за България през 1841-ва. Той пише: „Александър Екзарх вярваше, че изпълнява патриотично и религиозно дело, подпомагайки с всички сили издирванията, предназначени да привлекат вниманието на турското правителство и да пробудят симпатиите на християнска Европа към прекрасната и опустошена земя, наречена България”.