„В село войници сбираха”

play

pause

stop

mute

unmute

max volume

/

„Бяла Радка по двор ходи“, изп. Мита Стойчева Download

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

„Изпращане на войник” – това словосъчетание обикновено извиква спомени от недалечното минало, когато почти всички млади мъже в България трябваше „да отбият войнишката служба”. Тогава родителите на младежа задължително организираха пищно тържество – „изпращане”. Поне в селата и малките градове, където близостта с народните традиции е значително по-голяма. А и съобразяването с общественото мнение си казва думата. Както често се шегуваха, изпращането на войник е като сватба, само дето липсва булката.

Военната служба винаги е била знак за възмъжаване. Според една популярна поговорка, който не е ходил войник, никога не става истински мъж. По време на социализма – някъде от средата на ХХ век, „изпращането на войник” се превръща в своеобразен заместител на традиционните обичаи, посветени на трансформацията юноша – мъж. Няма да търсим паралели със старинните ритуали, но няколко задължителни елемента неизбежно навяват асоциации с тях. На първо място е подстригването на момчето – на самия празник или ден след това, и закичването му със здравец. Прическа „гола глава” беше едно от изискванията към младите войници по съвсем други съображения. Хората го превръщаха в специален момент – може би като много далечен отзвук от българската традиционна сватба например, в която подстригването на младоженеца се извършва със специален ритуал. Китка здравец с червен конец новобранецът ще получи и при раздялата с родителите, отправяйки се към „родната казарма”.

Друг важен момент са даровете. Като на сватба родителите подаряваха на гостите си различни практични вещи. А роднини и близки обикновено даваха на бъдещия войник пари. На трапезата непременно трябваше да присъства курбан. У дома, в ресторант или на селския площад, масите винаги биваха отрупвани с какво ли не. И, за да е пълен празникът, той често преминаваше под звуците на „жива музика”. По своята същност „изпращането” беше весел момент, макар и да бележеше дълга раздяла с родителите, приятелите и любимата.

Съвсем различна е била картината в края на ХIХ и началото на ХХ век. Нека припомним, че две години след Освобождението на България от османско владичество, през 1880 г., влиза в сила Законът за новобранците, според който в Княжество България се въвежда всеобща задължителна военна повинност. По-късно идват години, в които страната ни участва в няколко войни, много българи загиват без време по бойните полета. И в ония времена фамилията се събирала около трапезата, за да изпрати войника на служба. Преди това ритуално приготвяли храна, непременно погача и вино.

„Пооди Стоян войник“, изп. Братя Митеви Download

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

И още нещо – освен задължителната китка здравец, в старо време жените изработвали различни амулети, за да защитят своите близки, които си имат работа с оръжия. Тук на помощ идвали селските врачки и билярки, запознати с различни магически практики. Според някои, от куршум предпазва частица от пъпната връв на извънбрачно дете, зашита в дрехите до сърцето. Някога вярвали, че това пази и от всички познати болести. Старата кожа, която змията смъква от себе си, има същата сила. Народът ни я нарича „съблеклото” на змията или риза. Тази змийска риза зашивали в кожена торбичка, а след това я прикрепяли здраво от вътрешната страна на войнишката дреха. Вярвали, че както змията – стопанин пази дома, така кожата й ще пази бащата или сина. В някои райони подобна сила приписват на кожа от змия, убита на свят ден – Благовец, Гергьовден и пр.

„Ружа ружа сади“, изп. Божурка Тупанкова Download

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Голям дял от народните песни, в които се споменават войници, са любовни. Те разказват как младите момичета изпращат своите годеници. Много от тях са посветени на сълзите, с които девойката „полива” красивите цветя, преди да ги увие в китка за любимия. Възпята е и младата невеста, която чака съпруга си, но от него няма никакви вести. А също – „майчина бяла погача и бащино вино червено”, с което роднините изпращали войника. Не са малко и текстовете, съхранили любовни клетви и пожелания. „Расти, цвете, расти, китка да набера… да изпратя либето си войник да иде, служба да служи. А кога се върне, мене да вземе, булка да му стана…”

Споделете

„В село войници сбираха”

Още от категорията

Историята на древния и вечен Пловдив оживява в международен фестивал

Фестивал на лавандулата ни потапя в пасторалната красота на село Средно градище

Спасовден е сред любимите празници на българите

Българско Национално Радио