„Тогава – аз съм го казвал много пъти пред мои другари – беше лесно да се стане писател, защото нямаше писатели, един Вазов стърчеше над всички, гледаха го всички, и той създаде реномето на писателя. Кой го чел, кой го не чел, сочи Вазов. Той беше символ на писател и той стоеше пред очите на всички класи в обществото.“

Това казва  Елин Пелин на срещата си със събратя по перо по повод 70-годишния му юбилей. Две години по-късно – през 1949, той напуска живота, за да влезе в пантеона на големите български писатели.  Неговият принос към развитието на нашата белетристика и литературата за деца му отреждат място сред класическите ни автори.

На пръв поглед сюжетите на Елин Пелин  не се отличават с особен драматизъм или сложни обрати. Но навлизането в  неговия свят отваря вратите към един пълнокръвен и бликащ живот, към житейската мъдрост,  философията и морала на българския народ. Затова, ако някой иска да опознае историята на българското село, то задължително трябва да започне от неговите разкази. Елин Пелин се ражда през 1877 г. в село Байлово, като едно от 11-те деца в семейството на  учител. Баща му е будна възрожденска личност,  който не просто иска да отгледа децата си, но и да ги образова.  Детството и младостта на Димитър Стоянов /истинското име на писателя/  преминават в бедност. Учи в различни градове, така и не завършва гимназия, но се увлича в четене. Още на 20-годишна възраст – през 1897, той започва да пише първите си по-сериозни произведения.

„Бях толкова млад, когато започнах да пиша, че съм забравил първопричината на това мое проявление” –  казва писателят в края на  творческия си път.

На тоя въпрос е мъчно да се отговори. Майките обичат повече, дори най-много децата си, които са нещастни или грозни. Иска ми се да мисля, че и аз обичам повече ония работи, на които читателят обръща най-малко внимание или които не харесва” – посочва писателят.

Простите истории, разказани с любов и усмивка от Елин Пелин, винаги  съдържат темата за най-стойностните неща в човешкия живот. Мечтите, любовта, грехът и изкуплението му, обичта към земята и трудът са част от реалността на българското село. И въпреки трагичните съдби и ситуации, винаги се усеща надеждата за спасение и възвисяване. С удивителна естественост певецът на българското село описва  съдбоносната среща на  старото и новото в патриархалния свят на българина, който постепенно  изчезва. С течение на времето  този традиционен свят е пометен от настъпващите промени първо в буржоазния, а след това в комунистическия обществен ред. В последните си години авторът на „Жътва”, „На нивата” и „Мечтатели” прави опит да разказва за един коренно противоположен на патриархалния свят, в който мирисът на поле и привързаност към земята, към която принадлежим, вече ги няма. Ето един запис от Златния фонд на БНР, в който става дума за бригадирското движение в годините след установяването на просъветска власт в България. Тогава с младежки труд са изградени обекти от национално значение.