През 1953 г. Александър Жендов – график и живописец, един от „бащите” на българската карикатура, автор на множество сатирични разкази и фейлетони, умира от рак. Въпреки безспорния му авторитет сред колегите художници, само шепа хора се осмеляват да го изпратят в последния му път. През целия му живот едва ли има някой, който се е съмнявал и не е признавал, че водещото начало в живота и работата му винаги са били комунистическите убеждения и антифашистката дейност. Но през 1953-та никой не смее да каже дори това на гроба му.

„Той беше забележителна личност. Когато се надигнаха злите страсти в нашия Съюз на художниците и се нахвърлиха срещу Жендов, аз много страдах, защото той беше една канара, един мъдър, прероден ум. Това беше Александър... и талант. Нашите го подгониха, защото той говори истината и не прощава на никого – нито на Тодор Живков, нито на Вълко Червенков. Трябваше, ако искаш да живееш достойно, да живееш достойно...И тогава ние ставахме граждани. Имаше една група млади художници, които застанаха зад Жендов, защото той беше олицетворение на благородството, на правдата, на вярната мярка за изкуство. Срещу конюнктурата, срещу опошляването на изкуството, представете си – за пари. Той не можа да стане богат, но, както е казал Пушкин, съгради неръкотворен паметник и аз съм щастлив, че съм бил до него, когато много от нашите съмнителни членове на Съюза на художниците го хулеха. Той много ме обичаше. Милият, напоследък така беше поразен психически от този тормоз, че започна да губи устои даже в походката си. А по-рано, като беше здрав, „като вървеше, пътя делеше”. Беше висок, вървейки, леко се поклащаше. Стъпваше ясно от крак на крак като махало. Жендов не можеш да не го забележиш – той беше белязан човек…”

Това разказва за художника неговият колега проф. Александър Поплилов в запис от Златния фонд на БНР.

Междувременно Жендов записва живопис в Художествената академия в София и след това – графика и декоративно изкуство в Германия. През 1930 г. завършва Висшия художествено-технически институт в Москва, но по нареждане на БКП се връща в България. През 1931 г. е сред създателите на Дружеството на новите художници, където се бори за социалистически реализъм в изкуството. Участва в изграждането на Съюза на трудово-борческите писатели и Съюза на приятелите на СССР, поема председателството на Дружеството на новите художници. Заради споровете около вестник „Кормило на страната” на т. нар. „качественици” е заклеймен от ръководството на комунистическата партия и изключен. След 9 септември 1944 г. възстановява членството си, работейки за утвърждаването на „народнодемократичната власт” и нейната социалистическа култура.

През 1944, след завръщането на Червенков от Москва, двамата отново се срещат. Червенков оглавява културния фронт, а Жендов продължава да громи с карикатури и фейлетони буржоазията и капитализма. На Петия конгрес на БКП през 1948 г. обаче е поставена задачата за т.нар. „културна революция”. Вълко Червенков започва срещи в творческите съюзи, за да разяснява каква е партийната повеля: „Фронтът на културата ще се ръководи от Партията, както всички други фронтове в обществено-политическия и стопанския живот”. След Пленума на БКП през 1950 г. започва нова вълна от репресии срещу интелектуалци, които изказват своя независима позиция от официалната. Но още през 1949 г. Червенков нарежда създаване на комисия, която да обследва партийната организация на Съюза на българските художници. Комисията предлага на Александър Жендов да се наложи наказанието „строго мъмрене с последно предупреждение”. Основанието е: „за фракционна борба, недисциплинираност и кариеристични домогвания”. Навръх Новата 1950 г. година Червенков и Жендов жестоко се скарват. Художникът настоява, че партийното ръководство е некомпетентно и изкуството трябва да се ръководи от творци, а не от апаратчици. По-късно той формулира тезите си в дълго писмо, за да предотврати евентуалните недоразумения с Червенков, който вече е станал генерален секретар на партията. В писмото Жендов повтаря позицията си, „че партията едва ли не си е поставила за цел да обезличи творческото дело на художника, като го окове в казармена дисциплина, като го подчини на безапелативна произволна цензура, като вулгаризира до площаден вкус изкуството.”

След 1950 г. обаче Червенков става абсолютен самодържец в страната, а Жендов е изключен от БКП и забравен от всички. Умира от рак на 60 години. Само три години по-късно, през 1956 г., е реабилитиран тихомълком – като една от жертвите на култа към личността.

Използвани материали:

Димитър Аврамов: „Бележки върху тоталитарното изкуство”
Пенчо Ковачев: Краят на политиците: „Жендов влиза в спор с Червенков и плаща с живота си”

Фотоколаж: Вергил Митев