Едно от основните неща, което ни мотивира, е, че много често се спекулира с българската бойна слава. Искахме да я покажем такава, каквато е и да възстановим скъсаната връзка между личността на българския войник и проявената от него храброст на бойното поле. Без разбирането на това, какъв е българският войник и защо е извършил всички тези чудеса от храброст, трудно можем да разберем какво е българската бойна слава.

Желанието на авторите да възкресят спомена за хората, отдали живота си за мира и свободата на България, е похвално и ни показва, че това не са просто имена от един дълъг списък, а зад всяко име се крият поне няколко човешки съдби, надежди и очаквания. Като пример Ивомир даде живота на войводата, когото наричат „защитника на Родопите“:

Любопитна е съдбата на Момчил войвода. За него сме чували от легенди и народни песни, но историческият образ е доста по-различен от легендарния. Става въпрос за един човек, който иска да се издигне като самостоятелен владетел. Понякога е воювал дори срещу българи и онова, което, според мен, е интересно, че в последното си сражение, в което е победен от обединените сили на турци и византийци, той се сражава срещу далечен потомък на Асеневата династия, който е част от византийската армия. Той е една фигура, която е била уважавана, както от приятелите, така и от враговете си, заради твърдата позиция, която е имал.

Момчил не се вписва в идеалистичния образ на българския герой, тъй като се възползва от слабостта на Византийската империя и се превръща в заплаха за нейните граждани, заради своите грабителски набези. Това принуждава императора да склони да го превърне в свой васал и да му отстъпи земи, някои от които в пределите на Родопите. Така от разбойник, той се превръща в защитник на хората там.

Част от книгата „Българската бойна слава“ е посветена и на следосвобожденските бойни успехи на българските воини. Сръбско-българската война 1885-86г.), борбите за освобождение на Македония и участието на страната ни в Балканските войни (Балканската 1912-13 г. и Междусъюзническата, втората половина на 1913 г.), оставили траен отпечатък в по-новата ни история, все още не са еднозначно приети и будят дискусии и стари вражди. Прочитайки тези редове, имаме възможност да преосмислим онова, което знаем досега за този период от историята ни и да извлечем своите поуки, защото „народ, който не знае историята си, е обречен да я повтори“.