Камилите пристигат в Кавакли /днешен Тополовград/ от Беломорска и Източна Тракия, заедно със стопаните си, тракийските българи, прокудени от родните им села след Ньойския договор. Така, през 1923-1925 година, камиларството пуска корени в Югоизточна България, превръщайки се в печеливш поминък. По това време над 1000 камили кръстосвали надлъж и шир тази част на България, но най-многобройни били те в района на Тополовград. Местните камилари работели също толкова безотказно, като днешните спедиторски фирми, а техните кервани доставяли стоки до най-недостъпните кътчета на Сакар планина и Източните Родопи.

През 30-те години на ХХ век в България тепърва навлиза транспортът с камиони и автобуси, ала предимството на камилата, е че може да стигне навсякъде, дори там, където няма пътища. Така, издръжливата животинка била впрегната в разнасянето на хляб, дървени въглища, сол и всякакви стоки из цяла Югоизточна България, разказва Веселин Кълвачев, директор на Общинския исторически музей в Тополовград.От него научаваме, че екзотичният добитък участвал активно и в строителството на църквата „Св. Богородица“, на Халите и Тютюневия монопол в Тополовград. И още:

„Една здрава, хубава камила е можело да носи между 300-400 кг. и затова са били товарени със строителни материали – пясък, камъни, цимент... Макар и рядко, те били използвани и за обработка на земеделска земя. От камилата нищо не се хвърляло. Даже торта им била високо ценена от местните тютюнопроизводители и земеделци, защото била високо ефективна. А за вълната им хората казват: „Имаш ли в къщата камилско одеяло, не ти трябва печка“, толкова топла е камилската вълна! С нея плетели одеяла, черги, части от облеклото и пр. .“, обяснява Веселин Кълвачев.

Старите хора още си спомнят как навремето най-голямото събитие в града били борбите с камили. Мъжките животни, с поставени намордници, се хвърляли в епични битки в ритъма на тъпаните.

През 1934 г. в Тополовград били отглеждани над 300 камили. Но в навечерието на Втората световна война започва строителство на пътища, постепенно машинният транспорт измества животните и хората все по-рядко прибягвали до тях. Камиларите масово разпродават верните си животинки. За последно около 40 камили били използвани за пренасяне на руда в дървени сандъци в района на Маджарово, ала през 1974 година, техният стопанин ги продал на … касапи от Хасково.

„Но когато свърши работата, започват атракциите“ – шегува се Веселин Кълвачев. Тополовградските камили били наети за участие в игралния филм „Хитър Петър“ от 1960 г.. След което се включват в туристическата индустрия:

„Последните камилари Кръстьо Карпезанов и Димитър Гадаков отиват в курортите на Черноморското ни крайбрежие и нашите камили стават вече артисти, – казва Кълвачев. – Всяка година в Несебър, Созопол и в Св. Влас тополовградските камилари разкарват животните си, качват на тях летовници и ги снимат. Но през 1980-а дядо Димитър Гадаков продава последните си животни на зоопарка в Кюстендил и с това приказката за камилите на Тополовград приключва.“

До ден днешен камилата е емблема на Тополовград, считан за камиларската столица на България. А Веселин Кълвачев си спомня как в казармата на всички тополовградчани им викали „камиларите“. „Това си беше прякор, който си остава завинаги“ – заключава директорът на Историческия музей в Тополовград.

Снимки: Предоставени от Общински исторически музей в Тополовград