Едва ли са много хората, които са влизали в "жива" работилница на майстор ковач, за да видят с очите си как става изковаването на нагорещеното желязо. И ако преди години целият бит в дома е бил свързан с метала, от който се правели сечива, подкови за конете, инструменти за оран, лов и пособия за огнището в дома и т.н., днес животът на модерния човек все повече се отдалечава от изделията на ръчния труд, а особено пък от ковано желязо. В наши дни хората, които се занимават с този стар занаят вече са на изчезване.

Въпреки това все още е жива традицията за ръчната изработка на ножове. Където и да отидете в България има много добри майстори ножари – от Варна до Перник и от Козлодуй до Пазарджик, както и в София, Пловдив и Плевен, всички работят много прецизно и сякаш се състезават да са по-добри от конкурентите.

Сред най-опитните и търсени ковачи в България е Стефан Чаков, за когото изковаването на всякакви ножове е само малка част от работата му. При него идват да се учат на занаят не само българи, но и десетки хора от чужбина. Майсторът живее в град Крън, в Централна България и казва, че почти не напуска родния град и работата си, но за сметка на това пък светът сам идва при него.

Стефан Чаков се занимава с ковашката работа повече от 40 години, а занаята е усвоил от старите майстори, които е срещнал докато работел в местното трудово-кооперативно земеделско стопанство през 80-те години на м.в. "Всичко, което правя аз е изцяло на ръка, нямам механичен чук и по-модерно оборудване и работя, както съм научен от старите майстори" - казва Стефан Чаков и продължава:

"Аз съм като селските ковачи - карадимирджиите, които ремонтират земеделски инвентар – кирки, мотики, тесли, плугове и всичко от метал за което се сетите. Изработвам и някои уреди за огнище, ръжени, вериги, а правим със сина ми вкъщи и заготовки за ножове. Това са ми основните занимания, според поръчката на клиента.  На мен не ми тежи занаятът, работя го с удоволствие. Всичко в тази работа ми е приятно. Не мога да го обясня, по някакъв начин съм бил призован да стана ковач. Аз си спомням още като дете, че моите приятели в квартала ходеха да ритат топка, пък аз си играех на калайджия и ходех при циганите калайджии да ги гледам. Така е започнала цялата история с моя занаят."

Ковашкият чук, по думите на Стефан Чаков, не е тежък, но може да стане тежък, ако човек прояви насилие върху стоманата. И точно в това е тънката страна на занаята – да познаваш как ще тече материалът след всеки удар върху наковалнята.

"Но има ли насилие, работата не върви, затова човек трябва да усеща стоманата, с годините се трупа този опит. Всичко ново е добре забравено старо и моята мисия е да предам на младите това, което съм научил от старите майстори" – казва още ковачът от гр. Крън:  

"Аз буквално хванах "последния влак", защото старите майстори, от които съм се учил, бяха по на 70 години. Онези хора бяха по-различни от днешните, сега светът е подивял. Едновремешните ковачи бяха много кротки и добри хора. Обичаха след работа да седнат край огнището и да си изпекат сланинка, пийваха си и винце и това им беше радостта от живота. Тези хора бяха много изстрадали, защото бяха загубили наведнъж и земята си, и работилниците си и буквално все едно им бяха взели душата. И на войни бяха ходили, и въпреки това нямаше никакъв реваншизъм у тях. За никого не съм чул една лоша дума да кажат. Истински добри хора бяха. Опитвам се сега, чрез примера в моята работа да предам и на младите това добро чувство към хората и към занаята, но честно казано - изобщо не се получава. Новите поколения са други."

Много народ се е извървял в ковашката работилница, разказва майсторът. Посещавали са я японци, французи, чехи, холандци, португалци, хървати. И всички искат да видят как се кове, защото при тях майсторите вече са изчезнали.

"Може цял ден да работя без да спра и пак работата не ме уморява, не търся почивка. Работилницата за мен е като късче от рая, там се чувствам спокоен и ми е добре. Не ми тежи, че така минава времето ми, улисан в работа, защото камъкът си тежи на мястото. Човек като е влюбен в работата си тя не натежава."

Снимки: Facebook / Стефан Чаков