Слушайте!
Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Мария Николова – българка от Бесарабия, която върна семейството си към корена

Мария Николова
Снимка: Радио Шумен

Украинският Болградски район е считан за своеобразна "столица" на бесарабските българи. Това е районът, в който живее най-компактно етническо българско население зад граница. Сънародниците ни намират убежище в Бесарабия и създават там своите села, бягайки преди повече от 200 години от османските нашественици. През вековете, макар откъснати от корена, те успяват да запазят своя език и култура, а ние, българите от България, едва от преди десетилетия започваме с интерес да откриваме за себе си съхраненото от тях етнографско съкровище. От едно от болградските села - Виноградовка, е родом нашата героиня Мария Николова, но в един момент съдбата я връща в прародината ѝ и днес живее в шуменското село Зайчино Ореше, община Нови пазар. Пред Христина Димитрова от БНР Шумен Мария споделя, че хората от родното ѝ място говорят помежду си на особен български език, изпъстрен с архаични и диалектни думи, макар да не пишат на него. А за възникването на селото разказва следното:

Село Виноградовка

"Осем семейства са основали селото. Преди години то имаше около 8000 жители. Сега са останали около 3-4 хиляди. Но това е едно от големите села в Арцизки район, където има предимно българско население – село Задунаевка, където е бил Христо Ботев, е на 10 km оттам, селата Холмское, Островное (или Бабáта) и други такива български големи села. Всеки, откъдето се е изселил, си е запазил диалекта, обичаите и си държи на българското."

Част от българите във Виноградовка са потомци на изселници от Шопския край, другата – от Сливенския.

"Знам от това, кое съм преживяла, че нашите хора от тоз край, в който съм родена, много обичат България. Като чуят българска музика, замират  и слушат. Моята майка, Бог да я прости, много хубаво пееше. Страхотни песни пееше, аз ги чувам сега – шопите пеят такива песни. Тези, протяжните. Запазили са си българското – хорáта, песните, обичаите и това ги държи, може би. Те се чувстват българи, те са българи", категорична е Мария. 

Отворена, енергичен творец на собствената си съдба и надарена с тънко чувство за хумор, днес - точно 30 години след пристигането си в България на 6 септември 1994 г., Мария е категорична: "Вече мисля на български", т.е. чувства се в България у дома и на място.

С диплома на инженер от Академията по хранително-вкусова промишленост в Одеса в родната си Украйна, събеседничката ни се изкачва по йерархичната стълбица от лаборант до началник на два цеха – сладкарски и консервен, в завод в Арциз. И изведнъж, на 33-годишна възраст, тя взима решение да се премести в България, водена от любовта. Но условието е новият ѝ мъж да приеме детето от първия ѝ брак, а както по-късно се оказва - и "цялото голямо италианско семейство", и той ги приел с отворени обятия, споделя през смях Мария.

"Имам син от първия брак, той е тук с мен.  Преселих и двете си сестри, тук са женени. През 1998 година доведох и майка си, и баща си. Така че моят прапрапрадядо е изселил семейството в Украйна, а аз го върнах обратно" – разказва сънародничката ни.

Своеобразен мост между предишния живот и този в Зайчино Ореше за Мария става вторият ѝ син, който се ражда на българска земя.


"Много ми хареса селото. Отначало нямах работа, защото родих малкия син. Нямаше кой да го гледа. След това детска градина нямаше. И когато синът ми тръгна в 1. клас и аз тръгнах на работа. Практически аз дотогава не пишех на български. Той започна Първи клас и аз започнах Първи клас, - смее се Мария. - Почнах работа в общината, където отговарях за временната заетост. Разбира се, имаше колежки, които ме гледаха не като българка, а като рускиня. Оказва се, че там, в Украйна, съм българка, а тук съм рускиня, защото съм дошла от там, макар че съм българка и там, и тук."

Още в първите дни в Общината Мария Николова се запознава с Мюзеям Али, нейна колежка, която с готовност ѝ помага да навлезе в трудовото ежедневие. Това дава началото на истинско приятелство, което продължава и днес. След толкова години Мюзеям и Мария са все така рамо до рамо, само че вече като председател и заместник-председател на женското сдружение "Хаячи" в Нови пазар, работещо за интеграцията на уязвими групи и право на достоен живот на всеки член на обществото – мисия, на която и двете се посвещават всеотдайно.

Сдружение „Хаячи“

Чуйте цялото интервю, в което с Мария Николова разказва за пътя си от украинското село Виноградовка до българското Зайчино Ореше, за трудностите и радостите, за приятелствата и как войната променя родните ѝ места. С нея разговаря Христина Димитрова от БНР-Видин:


Текст: Миглена Иванова /по интервю на Христина Димитрова от БНР Шумен

Снимки: Радио Шумен, архив , villagelife.bg

БНР подкасти:



Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Още от категорията

Няма яснота каква част от българското културно наследство в Украйна е запазено за поколенията

Узурпирането на културно-историческо наследство е една от многобройните неминуеми последици от всеки един военен конфликт както в исторически план, така и днес. До приключването на войната в Украйна е невъзможно да бъде направен адекватен анализ на..

публикувано на 15.11.24 в 11:35

Наследството на бележити сънародници събира като родова памет програмата "Неразказаните истории на българите"

С кратък видео калейдоскоп от "неразказани истории" на достойни българи – учени, предприемачи, инженери, художници, допринесли за доброто име на страната ни пред света, започна един нетрадиционен обществен форум, който демонстрира постиженията на една..

публикувано на 13.11.24 в 17:45
Селището Солана, Валенсия, 30 октомври 2024 г.

Заради дъждове и лошо време българи бяха блокирани на летището във Валенсия

По информация на Генералното консулство на България във Валенсия към момента няма данни за загинали или пострадали български граждани , съобщиха за БНР от пресцентъра на МВнР. Не са постъпвали и сигнали от бедстващи наши сънародници...

обновено на 30.10.24 в 17:54