"Имаше обаче един човек, който бе умрял в навечерието на освободителната война и който възкръснал при вида на освободена България без да изпита разочарованието на нас живите, които гледаме. Той беше 84-годишният старец дядо Йоцо. Той живееше в едно затънтено планинско, от няколко кошари селце, загнездено в един усоен валог на Стара планина над искърската клисура". С тези Вазови думи отправяме взор именно към Искърската клисура, към едно селце там днес - село Очин дол, според някои от стотината му жители:
Тихо селце, спокойно, красиво, чиста изворна вода, чист въздух, но няма млади хора, всички сме пенсионери, споделя жителка на селото. Няма деца. Всичко на всичко имаме 1 дете. То сигурно ще бъде сега 7 клас .Нямаме превоз и хората се изнесоха в града. Ние, пенсионерите се препитаваме със животновъдство.
Селото загива с всеки изминат ден, обезлюдява се. Има къщи, но хора няма. Лошо…
Преди десет години в Очин дол беше изграден туристически комплекс "Дядо Йоцо", в който централно място заема мащабна скулптура на слепия старец. Комплексът се утвърди като място за разнообразни културни събития. Наскоро в селото беше ремонтирана и сградата на бившето училище, която се превърна в младежки еколагер.
И днес, както във Вазовия разказ, пътниците, изправени на прозорците на вагоните, гледат живописните завои на пролома, съгледват учудени на един рът отсреща, че стои един човек и маха с шапка. Това е белокаменната фигура на дядо Йоцо. Той поздравява свободна България - тази, която нарича българското. Де е българското - питаше се той учуден с неугасен таен копнеж в сърцето да го види.
Българското вече е по града, тук в село няма българско. Българщината вече си отива, казват местните жители, които споделят, че няма голяма разлика между селото преди 100 години и сега.
Ясно
Разкъсана облачност