Илиян Бърсанов: Трябва да се преборим за ремонта на църквата в Ракитница

"Лоша работа, гледайте улиците какви са тревясали. Не се коси, не се пръска, пролетно време буболечки ще ни изядат... Много трева има по улиците и тротоарите. Големи улици, но накъдето се обърнеш-пустош, пусти къщи, пусти дворове. Останахме само старите, като си идем и ние, това село ще бъде мъртво. Никой не идва да купува...", изказаха мъката си хората от Ракитница.  

80% от населението на селото е в пенсионна възраст. Жителите му са около 300. Кмет за пореден мандат е Илиян Бърсанов. Разговаряме за тенденциите, които се наблюдават с обезлюдяването на българското село и безсилието нещо да се промени. Смущаващ е и фактът, че хората в трудоспособна възраст са отвикнали да работят, а лентяйстването по кафетата е ежедневие за някои.

"1991 година бяхме 900 избиратели, сега сме към 300. Тези в трудоспособна възраст не щат да работят, хронично става при тях, взимат помощи. Десет процента от населението пък получава храна по "Топъл обяд", програмата, спряха и да готвят",  каза Илиян Бърсанов.

В Ракитница имоти за продан има колкото пожелаете, но се искат смешни пари за къщи на два етажа. Търсене обаче няма кой знае какво. Любопитна подробност е, че наскоро имот си купило младо полско семейство, което се наело само да реновира къщата. 

От години църквата "Света Троица" в Ракитница се руши. Първите пукнатини се появяват при голямото земетресение през март 1977 година. От година на година, цепнатините стават все по-големи. Храмът е построен през 1938 година, основно с дарения. Да бъде издействан спешно ремонт на храма е приоритет номер едно за кмета Илиян Бърсанов: 

"За църквата тотално се отчаях, не мога да се преборя с църковните институции. Консервирахме някои течове, но трябва сериозен ремонт, нужни са планове, да се изготвят от инженер конструктори. Ако трябва, ще предприема крайни мерки, но ще издействам ремонта на църквата."   

Борис Богоцев е най-старият жител на Ракитница, който знае добре историята на селото и помни добре времената, когато къщите били пълни с хора. Имало много деца, които селското училище едва побирало. 

"Нашето село не е било влашко. От всички села тук, само то е било българско, после са се заселили власи. Когато аз учех, имаше по две паралелки от по 30 деца. Имахме старо училище с 4 стаи, учеха и по къщите...", спомня си дядо Борис.