Д-р Тодор Вълов - 52 години отдаден на пациентите и медицината

Доктор Вълов е роден на 24 ноември 1943 година в село Раковица, община Макреш. Като дете с живее с баба си и дядо си, те го възпитават и го учат на труд, на смятане и на българската азбука. От малък обича да чете, вечер на светлината на газена лампа чете  на цялата фамилия романа на Димитър Талев "Железният светилник", а  след това  прочетеното се обсъжда.  Летата прекарва на колибата, където се гледат свинете и кравите. Има брат - Рачо Миланов, който е с четири години по-малък. Завършва основното си образование в училището в село Раковица, с отлични оценки. Продължава да учи във Ветеринарния техникум в Ловеч, където образованието е солидно и това му дава възможност по-късно да се ориентира към медицината. Следват две години казарма. Освен сериозната военна подготовка, той се подготвя за кандидатстване с биология и анатомия. Подава документите си във Ветеринарния институт в София и във ВМУ - Пловдив. Приет е и на двете места, но записва медицина в Пловдивския университет. През цялото време се занимава със спорт, волейбол, щанги, овчарски скок. Докато следва, работи, за да може да се издържа. След завършването си е разпределен в болницата в Кула. По това време се освобождава място за специалист по УНГ в болницата в Белоградчик. След дълго ходене по мъките е назначен на мястото. През 1970 година е изпратен да специализира по специалността в Пловдив. В Белоградчик попада на амбициозен и млад колектив, лекарите непрекъснато работят, обикалят с линейки по селата за профилактика. Този период е бил изпълнен с  много работа, много пациенти, много дежурства. Д-р Тодор Вълов се определя като възпитаник е на ИСУЛ - София. Там изкарва три- месечен курс и през 1975 година  взима и специалност  "Оториноларингология".  Работи активно в Белоградчик, почти като джипи. През това време се запалва по лова, едновременно  става ловец и  партиен член,  за да може да продължи да израства в професията си. 16 години от професионалния си път отдава на болницата в Белоградчик и казва, че това са едни от най-хубавите му години. През 1977 година за празника на здравния работник е определен за отличник  и е предложен от Министерство на здравеопазването за награда. През 1986 година става началник на отделение УНГ във видинската болница след спечелен конкурс.  Въвежда нови методи в отделението -  операция на гласни връзки, започва да се работи и с общи упойки. През 2004 година е определен за  "Лекар на годината" от Лекарския съюз, а през  2017 година получава почетен знак. Има син и дъщеря, внучка и внук. 

ДЕТСТВОТО

"В една стара къща съм роден и отраснал. Отдолу имаше земен под... Бях с баба ми и дядо ми и прабаба ми. Чел съм на лампа, но зрението и сега ми е добро... Летата, имахме колиба, нивите ни бяха към Бранковци... Там беше всичко... пак без ток... от малък дядо ми ме е учел на всичко... Едно лято бях цяло лято в Балкана... Бях много смел, познавах всички дървета... Биех се с почти всички... Това са ми най-хубавите спомени... Повече ми вървяха техническите науки... Някъде 7 клас разбрах на един крос, че съм много добре със спорта."

РАБОТАТА

"В Белоградчишката болница се събрахме млади лекари, малко идеалисти, това е времето 1970,1971,1972 година. И се работеше всичко, тогава играехме футбол, ходехме на профилактика с линейки по селата, работеше се и събота, колективът беше добър. Кой купил кола, кой жилище - всички черпеха и беше по-добре, въпреки че имахме много дежурства. Нямаше очен, аз съм бил и очен... военни комисии, по селата обикаляне, обикаляхме училищата, имаше много пациенти, почнах да оперирам доста, ходел съм на катастрофи, шил съм срязани пръсти от буркани, а сега вече няма начин - вика се хирург... Явих се на конкурс във видинската болница, спечелих го  и станах началник на отделение по уши, нос, гърло... Като курсове в София съм ходел повече от година... Различни курсове - имаше операции, туморни заболявания, за чужди тела, възпитаник съм на ИСУЛ, кабинет нон - стоп на повикване. Бяхме ентусиазирани и се работеше много, апаратури, всичко, бяхме доста добре. Имаше дружество за Северозападна България и се  събирахме поне веднъж в годината с доклади и научни съобщения. Имаше по-често симпозиуми и всеки изнасяше доклади, а сега всеки се е свил...  Отделението ни имаше 45 легла, сега сме на 7 легла. Патологията се промени, правят се все още операции, за да съществуваме... Чужди тела вече не ги правим, но съм вадил и ред такива случаи - спукани тъпанчета се получават от шамар, от чистене от кибритена клечка, от фиба, от кламер, от ключ за кола, от вретено... Въобще бъркат си в ушите кой с каквото се сети, народът обича да се самолекува... Лошото е, че няма единен регистър, не знаеш при колко лекари са минали пациентите..."

Повече може да чуете в прикачения звуков файл.