Зелените тайни на Северозапада разкриват момичета от Монтана

Отличени са участниците в конкурса на тема "Защитените територии - зелените тайни на Северозапада", организиран от РИОСВ в Монтана. Те получиха грамоти и предметни награди.

На I място е Ива Рангелова от Природо- математическа профилирана гимназия /ПМПГ/ "Св. Климент Охридски"- гр. Монтана за литературната творба "Скитник". Ива е ученичка от 11 клас и решава да се включи в конкурса защото природата на Северозапада е красива и ценна. 

"Осъзнах, че природата на Северозапада е нещо много красиво и ценно. Млади хора като мен трябва да изразяват мнението си и да пишат хубави неща за нея, защото мисля, че моето поколение малко забравя тези малки неща от ежедневието", споделя Ива Рангелова.

В стихотворението си ни води из защитената територия "Уручник" в област Монтана. 

Скитник

Недей дочаква ти зори, 

давай върви, върви …

с чист въздух изпълни твоите гърди,

муден ти, недей бъди!

Ще се запознаеш с множество съдби,

ще гледаш как шафран цъфти.

Нейде там в гората, срещаш чудно либе, 

питаш го отде иде:

"От Северозападa съм аз.",

очите ù сини сякаш гледаш топаз.

От турлаци отгледано из полето и Балкана,

способно да излекува всяка рана.

Тук планините са високи,

реките - буйни и безбройни.

Слънце-пламък гори снагата, 

рай долина, завърта главата .

Ком се издига с надежда и примамва,

а "Сто овци" показва природата уникална.

Земята се пробужда, буен огън се извива,

очите на девойчето прикрива.

Кипнал пламък изписва в тях ,,от Севера съм аз“.

Непобедима младостта е на природата.

Дух из Балкана бяга и събужда всичко,

дето нявга било е скрито тихичко.

Нахлузил тежките обувки, 

тича из полето старец.

Къде си, родино моя?

Къде остави твоите чеда,

обичащи природата,

а не слепи за околността?

И там де либе хубаво се разхожда,

тъмни коси спуща, гордо глава надига

из недрата на Балкана

та чак до Дунава,

и там е расъл салепа,

а земята, побираш я в шепа.

Но уви, красотата стига по-надалеко,

лети и ни отнася на Ибиша меко,

чак до Ускето и Уручник, там де,

скриеш ли се, никой не ще те издаде.

И когато чистият въздух навлезе в тялото ти,

и когато сънуваш небето ясно как трепти,

и когато тичаш неволно, смело по полето,

тогава блаженство ще усетиш, човеко!

Забулени тайни и опасни са,

тез на тоя край,

нивга никой ги не разкри,

но ти поне обиколи!

Автор: Ива Рангелова

"Аз просто съм влюбена в красотата на Чипровския Балкан, защитена територия, за която пиша и в текста си. В нашата гимназия има едва ли не култ към Чипровци... Аз съм от Монтана и до Чипровци не бях стигала допреди половин година. Отидохме с приятели от моя клас... Когато погледнеш Балкана, усещаш свободата, усещаш една магия, която на друго място не може да се получи", каза Гена Филипова.

Дива самодива

Казваш, че много пътешествал си ти,

но от колата не си слизал и отдалече личи.

Не те е грабвал досега онзи вятър в душата, 

който без цел и посока те води в гората.

Предположение имам- много си зает,

график натоварен, задължения без чет.

Така ще отговориш, сигурна съм аз,

ама тия твои думи не тежат пред нас.

…

Олекваш.

… 

Заблуждаваш себе си жестоко,

мисля, че ти трябва съвършено ново мото.

Една тайна от Северозапада аз мога да издам,

тайна, дето полето пошушна ми да знам:

„За да открие своите корени народът,

трябва да потърси изначалната природа.

Да се върне назад до мрак и светлина,

когато нямаше време, а само тишина.“

…

При(Род)а.

…

Мълчиш насреща ми, не можеш да ме разбереш,

а от едно сме родени и в едно пак ще сме.

Привидно еднакви, без видима разлика,

не цениш ти природата- ето го разрива.

Ти нежива я смяташ, а тя дава живот.

Не искаш да знаеш, че си също неин плод.

Роден си от любовта на Гея и Уран, 

обаче изгубил си божествения плам. 

…

Слушай и учи.

…

Преди хилядолетия мисля беше, не помня добре,

душата ми откъсна се от пламъците

на оня огън бурен, дето сътвори

полетата ниски, пълноводни реки,

че и Балкана чипровски дори.

Оттогава духът ми буен там принадлежи,

в ония гори вековни, де водопадът бучи.

Разбирам се с хората, но не ме разбират те,

но едно време друго време бе.

Аз ги научих билки да събират,

скалите да познават и злато да добиват.

Издадох им на моята Майка святото, истинско име,

а те го втъкаха в техните пъстри шарени килими.

…

После ни забравиха.

…

Полята запустяха, сега там се гонят хали,

няма вече спомен от златожълти бали.

В мините, де чукане се чуваше, сега е тишина.

Хората изоставиха златната руда.

Станът заглъхна и нишката се скъса.

Аз жива останах, но и умряла да бях, пак щях да възкръсна.

…

Познай ме.

…

Аз не се представих с името си,

Дива от самодива, наричай ме и ти.

По нашия край- дивни красоти,

подавам ти ръка- хвани я и тръгни.

Къде да те водя, на мене остави.

На дух и на огън ти се обърни.

Познай родината си и я съхрани.

Автор: Гена Филипова

На III място в конкурса на РИОСВ- Монтана "Защитените територии - зелените тайни на Северозапада" е класирана Изабел Спасова- ученичка от 10 клас на Профилирана гимназия с преподаване на чужди езици /ПГПЧЕ/ "Петър Богдан"- гр. Монтана за литературната творба "Опиянението на Северозапада". Решава да пише и участва в конкурса, защото Северозападът има  какво да покаже, че ние имаме много неща, с които да се гордеем:

"Аз съм от семейство, което винаги е почитало българската природа и още от малка родителите ми държаха да ме запознаят с опияняващата красота на Северозапада."

В есето си Изабел разказва за Крушунските водопади, пещерата Магура, град Чипровци- места, които е посетила със семейството си:

"Природата ни действа доста успокояващо и доста вдъхновяващо."

Опиянението на Северозапада

Мрак и тишина били обгърнали тясната софийска улица. Единственият източник на светлина и звук – силна музика, тряскане на чаши и пиянско фъфлене, била малката разнебитена кръчма. Вътре се мяркали образите на мъже, чиито глави вече били врътнати от коварното опиянение на киселото вино. Внезапно на прага се появила млада жена, стройна и нежна, с високо вдигната глава, излъчваща респект. Събрала всички погледи, жената се настанила на едно от свободните места.

 – Е, откъде си, гълъбче? –  засукал мустак барманът.

 – От Северозапада. – произнесло гордото създание.

 – От Северозападния край казваш? Че то не беше ли Северозападналия?

Още нестихващ смях. И още. И още.

Според последни анализи от периода 2007 г. - 2013 г.  Северозападната област на България заема мястото на района с най-ниско развитие в Европейския съюз по отношение на всички основни показатели – заетост на населението, брутен вътрешен продукт и демографски растеж.

Родена и израснала в малкото градче Монтана, няма как да отрека истината – хората намаляват, а градчето едва се крепи на малцината останали. Въпреки всичко не мога да посоча друго място, където бих искала да отрасна. Да, може би тук нямаме достатъчно възможности за развитие, но пък имаме нещо много по-важно, което значително липсва в по-големите градове –  поразителна природна красота.

В България официално обявените защитени територии достигат бройката от 883, като 27 от тях се намират във Врачанско. Въпреки желанието ми да обходя всяка една природна забележителност, ще се спра само на няколко от тях, а останалите можете и вие сами да посетите.

Биосферният резерват „Чупрене” е защитена област от 1972 г., създадена с цел да защити най-северните гори на родината ни. Въпреки че някои хора биха обявили местността за обикновен резерват, посетителите му никога не биха се съгласили.  Разнообразната флора и фауна впечатляват окото дори на туристите, скитали по целия свят, а чистият въздух носи приятна наслада за душата. Превес имат смърчовите гори, някои от тях с възраст от над един век.  Късметлиите успяват да зърнат белошипата ветрушка и ливадния дърдавец, световно застрашени видове, или да дочуят галещата ухото песен на земеродното рибарче. Въпреки всичко местните хора не пропоръчват разглеждане на резервата нощно време - вълците винаги са гладни.

Очевидно не само ние, българите, намираме Чипровци за китно градче, олицетворявайки го на цвете. Римляните оценили стратегическото място на върха, от който виждали както пълноводния Дунав, така и внушителната Стара планина, най-западната точка – Връшка чука, та чак и възхитителните  Белоградчишки скали. Самият връх носи името Сто овци, известен още като Разчепатия камък. Намира се на надморска величана от осемстотин метра и датира от преди около двеста и седемдесет милиона години. Ала колкото и да говоря, каквито и цифри да сложа, не видите ли тая зелена красота, тия извисени дървета със собствените си очи – трудът ми е загубена кауза.

„Кажи ми къде има вода, да ти кажа къде има живот!” . Преди десет години, когато бях съвсем мъничка, ясно си спомням семейната ни разходка до Крушунските водопади. За мен си беше поредното приключение, но за майка ми, която в онзи момент работеше буквално от сутрин до вечер, бе глътка въздух. Преди разходката ни тя се чувстваше изцедена, слаба, омаломощена. Все по-рядко зървахме усмивката й сред хилядите документи и отчети...Но докато вървяхме по екопътеката, въпреки величието и омайната красота на водопадите, аз не можех да откъсна поглед от нея – жената, която до преди миг беше готова да се строполи на земята, тогава хвърчеше като пеперуда от цвете на цвете, за да улови пленителните багри с фотоапарата си. Широката  й усмивка отразяваше малкото слънчеви лъчи, успели да проникнат през заобикалящата ни гъста зеленина, а звънкият й смях се заглушаваше от шума на удрящата се в земята вода. Тогава си мислех, че мама  е била дарена с благословия от някоя горска фея, но сега знам, че не магия се крие в нейното изцеление.

„Мамо, треперят ми маратонките.” – или иначе казано: „Студено ми е и изкачването на стръмни, хлъзгави стъпала не е любимото ми нещо.” Малко преди посещението ни на Крушунските водопади решихме да се спрем и да се потопим в е разглеждането на рисунки, датиращи чак от неолита – а къде другаде можем да го направим, ако не в пещерата Магурата? Докато минавахме през издигнатите платформи, виждахме как сталактитите и сталагмитите са образували красиви форми, наподобяващи различни фигури като сова, звезда, та дори и мамут. Момчето, което водеше обиколката ни, не пропусна да спомене факта, че в тази пещера са открити скелети на елен, свиня и пещерна мечка. Докато любопитни прилепи прехвърчаха ту над нас, ту около нас, всички посетители изгаряхме от желание най-сетне да зърнем приказните рисунки, даващи ни бегли познания относно живота на пещерните хора. Тогавашните „художници” изобразявали части от ежедневието си като например набавянето на прехраната, в което участвало цялото семейство, или  пък моменти на романтика като танц между мъж и жена.  За съжаление в момента в галерията не се допускат посетители, тъй като двама влюбени решили да увековечат инициалите си, като посегнат на наследство, надвишаващо 7000 години..... 

Но както обича да казва баба: „Абе, има  чар у тоя Северозапад, ама акъл трябва да се види!” И е напълно права. Природа, че има – има, но друг е въпросът кой иска да се докосне до нея. А съвсем друга тема е колко от нас оценяват и съхраняват пъстроцветното богатство...

Не мога да упрекна хората, отнасящи се снизходително към Северозападния край и неговите рожби. Не мога да ги упрекна, но определено ги съжалявам. Защото животът не е само професионални успехи, икономическо развитие, пари и власт. Има нещо по-важно и това е добрината. Добрият човек е заземеният човек. Добрият човек оставя следа в историята. Добрият човек е безсмъртен. А негов учител е самата природа... 

...................................................................................................................................................................

 – Та к’во? Успя ли да се измъкнеш от провинцията, а? – зафъфлял един клатушкащ се младеж.

 – Ако приемате това за цивилизацията, явно да – отвърнала жената, обгръщайки с длан чашата си.

Настъпило тягостно мълчание. Мъжете се спогледали и присвили очи.

 – Ти нещо да не ни намекваш? Обиждаш ли ни?

– Не. – рекла тя и като изгълтала наведнъж парливата течност, станала и се насочила към вратата.

 – Но понякога е полезно да се завърнете в „провинцията”, да подишате малко чист въздух, та повече кислород  да достигне до главите ви. Трябва да поддържате ниво, все пак вие изграждате цивилизацията...

Напуснала кръчмата, оставайки след себе си неловко мълчание. Ала по изцъклените им, глуповати погледи станало ясно, че не разбрали и думичка от казаното. Но какво пък...

 – Наздраве! Да живее цивилизацията! – провикнал се някой и паднал от масата.

Какво споделиха за участието си в конкурса и за красивата природата на Северозапада Ива Рангелова, Гена Филипова и Изабел Спасова- може да чуете в звуковия файл.