Гълъбина Митева с нова стихосбирка

Гълъбина Митева е споделя, че ако не пише, не може да живее истински и пълноценно. 

"Поезията е трохичка вечност - отронена тук, на земята - от сърцето на Вечността, за да повдигне и одухотвори битието. И да му вдъхне душа. Поезията ще ви донесе душевен, духовен и ментален покой, и ще ви откъсне гарантирано от абсурда. 
Поезията е глътката въздух в това объркано, абсурдно време. И глътка любов, от която всички се нуждаем" казва Гълъбина Митева и още:

"Излезе преди две седмици от печат, книгата съдържа нови стихове, избрани творби от предишни мои книги и две интервюта мои. "Последната капка любов" е заглавието от един мой стих... В процеса на работа променях четири пъти заглавието... Художничката на корицата- прекрасната Пепа Маркова, спря процеса на промените като вече започна да работи по корицата... Любовта е свобода, най-общо казано... Тя е малко далеч от всички нас... Дори и при мен като сме чисто човешки ангажирани с друг човек, трудно може да бъде разбрана... Спирам се на Мечо Пух "Любовта е: Искам ти да си добре!". Любовта между двама души измества всичко и запълва всичко.."

Ето и някои от стихотворенията на Гълъбина Митева. 

НЯМА НИЩО, ЛЮБОВ... НЕ ПЛАЧИ. ЕСЕНТА Е НА ПРАГА.
Есента е магьосница стара със жълти очи.
Както кротка, ранена Кошута в ръцете ми ляга.
Като рижа Лисица гърбът й в полето блести.
Есента е на прага, любов. И е толкова тъжно! -
Че покрива следите ни летни със златен покров...
Няма нищо, любов. Никой не е на никого длъжен.
Всеки тръгва по пътя си, щом се почувства готов.
Есента е на прага, любов. И е толкова тъжно!
Дървесата съблякоха свойте зелени мечти...
Есента е на прага! И няма какво да се лъжем.
Само въглен догаря в сърцето, където бе ти.
Ще останеш сълзата, любов... Дето капе горчиво.
По студените есенни клони се стича сега.
Дето капне - изгаря, любов. Но изгаря красиво!
И превръща в поезия моята светла тъга...
Остани си сълзата, любов! Прекипяла, и тежка...
Прегоряла от мъка - преди да притихне във стих.
Няма смисъл да ровим във минали болки и грешки...
Ти си извор любовен! От който така и не пих.
Есента е в крилете на всички замръзнали птици
(миг, преди - полудели от болка - да свърнат на юг)
Есента е по-тъжна от млада, сиротна вдовица,
дето тъй и не свикна да ляга в ръцете на друг.
Есента е последна надежда, че има пътеки,
по която не капят листата, а никне трева...
Няма смисъл от болката, обич! Ще стигне за всеки.
И любов ще просветне за миг... И какво от това?
И какво от това? Като днес Есента е на прага!
И с очите ми вечер изплаква най-тъжния стих...
Като кротка, ранена Кошута в ръцете ми ляга.
Като извор любовен... От който така и не пих.


ЧЕСТО МЕ ПИТАТ - КАК СЕ РАЗКАЗВА ДУША...
И има ли думи, в които тъга се облича?
О! – казвам – Не зная... Страхувам се – да не сгреша!
Душа не разказвам. Аз, само... до кръв я събличам.
Красива е! Аз... Затова я събличам без свян!
Разкъсвам ѝ роклята черна, грима ѝ изтривам...
Раздавам я щедро! На Принц, и на Просяк пиян.
Прибирам си раните, после. И си отивам.
Прибирам си всичките рани! Да има какво
да топля, когато замръквам без хляб и постеля...
Римувам Живота – по-крехък от фино стъкло.
И знам... Ще се счупи, във някоя Тъжна Неделя.
Често ме питат – къде се намира Брега,
на Който се крия, когато във рими се стичам...
О! – казвам – до Него се стига по много тъга.
(и по сърце, дето даже след края обича)
Недейте го търси, Брега... Той е само за мен.
Отдъхвам си Там – от омрази, и глупост човешка...
До Него ще стигнете всички, но само без тлен.
И... равни ще бъдем, тогава. Царица – до пешка.


ПРИТИХНАХА ЛЕТНИТЕ ПЛАЖОВЕ. СЛЪНЦЕТО СКОЧИ
в дълбоките сенки на Мрака. Угасна деня.
Вълна, зажадняла за обич - небето посочи,
и после притихна в прегръдките на Вечността.
Не питай за мен! Тази вече аз дълго ще пия.
И дълго ще плача за всички сломени слънца...
По-малка от капчица - в капка море ще се скрия.
Ще кръстя с любов неродените още деца.
Със вино и хляб ще кръщавам! И дълго ще свети
кръвта на Спасителя в мойте ранени сълзи.
Ще стопля с тъгата си всички самотни планети!
С любов ще целуна листата на всички брези.
И дълго ще галя студената твърд на земята.
Ще милвам душата й синя - вълна след вълна...
На лошите хора ще влея любов във сърцата.
За всички, изгубили Пътя, ще бъда звезда.
Ще бъда в листенце на цвете, в крило на калинка,
в съня на поточе, и в поглед на кротка сърна...
Навсякъде - никъде! Малка, Вселенска прашинка...
И чак на разсъмване пак ще съм земна жена.
Не питай сега! Тази вечер аз дълго ще пия.
До смърт уморена (и трезва) - едва сутринта
по-малка от нокът - в окото на Бог ще се скрия.
Изляла последната капка любов над света.

Повече може да чуете в звуковия файл.