Поетесата Мара Белчева е учителствала във Видинската гимназия

Фрагмент от ''Цветовете на деня'' (''Памет нашенска'' - 09.05.2022)

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Средно училище "Цар Симеон Велики" Видин отбелязва 140 години от създаването си. В тази връзка ученици от гимназията подготвят и представят биографиите на видни ученици и учители на видинската гимназия в рубриката на Радио Видин "Памет нашенска".

Любимата на Пенчо Славейков - поетесата Мара Белчева, макар и за кратко, също е била учител във видинската гимназия, разказа за Радио Видин десетокласничката Александра Петкова:

"За нея знаем, че е родена през 1868 година в Севлиево. Завършва гимназия в Търново, след което следва във Висш девически институт във Виена. През1885 година се връща в България заради смъртта на баща си и на следващата година се омъжва за политика Христо Белчев. На 15 март 1891 г. по време на разходка със Стефан Стамболов в района на Градската градина Христо Белчев станал неволна жертва на подготвено срещу премиера покушение. За безпристрастната история фаталната дата остава като ден, в който се извършило първото голямо поръчково политическо убийство у нас. Две години след смъртта на мъжа си младата вдовица живее като отшелница. Но княз Фердинанд я кани в двореца за придворна дама на княгиня Клементина. Срещу високо възнаграждение тя е възпитателка и учителка на четирите деца на Фердинанд. Учи ги на немски, френски, английски и български език, чете им книжки, разказва им приказки, разхожда ги из парка на двореца "Врана".

През 1903 година съдбата среща Мара Белчева с Пенчо Славейков. Макар че се знаят още от деца, те едва сега разбират, че имат много общо помежду си и че са сродни души. Александра Петкова разказва как сестрата на Дора Габе описва Мара Белчева по времето, когато започва връзката ѝ с Пенчо Славейков:

"Тя бе извънредно чиста… Ръцете ѝ бяха бели, маникюрът ѝ бе грижливо поддържан, но тя никога не си червеше ноктите - те имаха естествен седефен блясък. Единствената помощ, която оказваше на природата, това беше минималният тънък слой руж, който слагаше на устните си. Природата бе щедро надарила Мара Белчева - физически и духовно. Това тъй рядко съчетание на духовен финес и изтънчена класическа телесна красота създаваше обаянието на Мара Белчева. Но тя притежаваше и голямо чувство на равновесие, такт, морал и преди всичко чувство за собствено достойнство. С тия си качества тя беше защитена от клюките, грубостите и макар несправедливо наранена, тя предпочиташе в тия случаи да се отдръпне, преди да бъде напръскана от такава кал… Умееше с удивителна лекота да прескача много пречки и да вижда комичната страна на нещата".

След онази майска вечер на 1903 срещите ѝ с Пенчо Славейков зачестяват. Много скоро връзката им се превръща в любима тема на столичния хайлайф, продължава разказа си Александра Петкова:

"Но двамата не обръщат внимание на мълвата. Мара Белчева безкрайно много цени Пенчо Славейков като поет и философ, а той нея - като авторка на нежни стихове и преводачка Ницше и на известния драматург Герхард Хауптман. Когато на 10 юли 1911 министърът на просвещението Стефан Бобчев уволнява Славейков от поста директор на Народната библиотека, за да назначи на негово място брат си, Мара и Пенчо решават да заминат за чужбина. Най-напред се озовават в Цюрих, после се местят от град на град и от село на село, но понеже здравето на Пенчо се влошава, накрая се отправят към Италия, където живеят в пълна мизерия. Този неочакван удар смазва физически и духовно Славейков. Унизен, останал без средства за преживяване, преследван от мисълта, че е пренебрегнат и изоставен, той рухва".

Към последиците от прекараната в детството парализа на долните крайници се прибавят нови болести и страдания. Въпреки това Пенчо Славейков прави неимоверни усилия да работи, разказва още Александра Петкова:

"Последната зима от живота си изгнаникът Славейков и вярната му спътница Мара Белчева прекарват в Рим. Там ги приема папата, но Мара Белчева изпада в малко конфузна ситуация, нарушавайки официалния протокол на Ватикана – вместо да целуне пръстена на Светия отец, по патриархалния български обичай тя му целува ръка. Почтително и деликатно Папата се справя с неловкото положение. От Рим двамата поемат към курорта Брунате край красивото езеро Лаго ди Комо. За да се справи с разноските по престоя им в Италия, Мара Белчева продава дома си на ул. "Христо Белчев". Зад гърба ѝ остава разкошът, пред нея – надеждата да спаси живота на Славейков. Поетесата Дора Габе, която по молба на Белчева пристига в Брунате ди Комо със съпруга си проф. Боян Пенев, разказва в спомените си: "Една нощ не можах да заспя и излязох на балкона. И чух горък стон. Опрях ухо на вратата на Мара Белчева и я чух как плаче тихо, жално, като дете, неутешимо и безнадеждно. С плач като есенните тихи ветрове, които проникват до сърцето и от които нахлува студ, тъга и безизходица. "Нека се изплаче", успокои ме Боян Пенев". На 28 май 1912 поетът Пенчо Славейков издъхва в ръцете на вярната си спътница. По думите на Мара Белчева двамата са се обичали толкова силно, че всеки ден заедно може да се измери с цяла година любов. Изящната и крехка Мара Белчева се връща в България".

През 1912 година, когато започва Балканската война, Мара Белчева се записва за медицинска сестра в болницата на Червения кръст и заминава с армията на бойното поле, а през 1915 година се озовава във Видин, разказва Александра Петкова:

"След Междусъюзническата война учителства в различни градове на страната. Така през 1915 година Мара Белчева се озовава във Видин и за кратко е учителка по литература във Видинската гимназия. Мара Белчева публикува стихове от 1907 година - издава няколко стихосбирки. Творчеството ѝ остава неповторимо в историята на българската женска поезия. Нейните творби вълнуват с темите за човешката близост и доверие, с размисъла върху вечните човешки въпроси и християнските ценности. Мара Белчева има и богата преводаческа дейност – нейна заслуга са преводите на Фридрих Ницше - "Тъй рече Заратустра", и на Герхарт Хауптман - "Потъналата камбана". Мара Белчева е считана за една от най-културните дами на своето време, а продаденият ѝ дом на улица "Христо Белчев" - за един от най-забележителните паметници на архитектурния стил Сецесион в България. До смъртта си на 16 март 1937 тя живее скромно под наем в София. В спомените на съвременници се разказва за следния случай около смъртта на поетесата: "Княз Кирил, когото тя възпитава и учи като придворна дама, е в казино "София" на рулетката, когато му съобщават, че Мара Белчева умира и иска да го види. Той захвърля парите и жетоните върху рулетката и хуква към дома ѝ. Върви и плаче като дете за втората си майка."

Александра Петкова завърши разказа си със стихотворението "Родих се да живея в бури" на Мара Белчева.

Родих се да живея в бури -

но ей живота ясноок

ръка на устните ми тури:

"Чуй, тихий извор е дълбок!"

ми каза той - и ме погледна.

И в погледа му аз видях,

във бистрината му победна,

затихнали и плач и смях.