Проф. Венелин Терзиев: Има ли стратегия българското образование?

"Напоследък все по-често се питаме защо „не ни върви“ в управлението на държавата. А отговорът е толкова прост – защото това са кадрите, които е „произвело“ образованието. Разбира се, тук влияние оказват както практиката, така и много други фактори. Но основната причина си остава фундаментът. И колкото и стратегии да произведем, колкото и стратегически рамки да изготвим, днес е повече от очевидно, че нещо пропускаме, че нещо недооценяваме, а друго предозираме и така общата картина се изкривява достатъчно много. Но думата е за образованието. Какво правим добре, какво не ни достига, за да изведем системата на такива позиции, от които самата тя няма да се срамува, а останалите системи ще са благодарни за качеството, което създава в лицето на всеки един свой възпитаник. Дори да вземем само последните няколко важни тези, обсъждани в областта на образованието, а именно: 1. продължителност на обучението в начална, основна и средна степен (като например предложението за ново начало на учебна година от 7 септември); 2. промяна на учебните планове и програми; 3. обединяване на университети; 4. нова методика за оценяване на академичния състав. Всяка от тези теми изисква самостоятелно разглеждане, но също така е важно те да се разгледат и заедно, защото предизвикват противопоставяния, които в последно време са определящи в развитието на системата. Почти няма теза, която да обедини и създаде консенсус, с който да се върви към определено развитие. Още повече, че в Стратегическата рамка за развитие на образованието до 2030 година има много ключово послание и това е „Образование за устойчиво развитие“. Друг е въпросът как се разбира това определение.

И ако наистина искаме да погледнем обобщаващо разбираме, че четирите примерни тези за обсъждане имат много общо помежду си и това е определящата роля на образованието за устойчивото развитие. Дали обаче начинът на формулиране, поднасяне и обсъждане на тезите са достатъчно надеждни, за да ги определим като принадлежащи на образованието за устойчиво развитие, изпълняващи целите на стратегическата рамка, формиращи качеството, нужно за развитието въобще."

Радио ВИДИН: Защо и трябва ли да удължаваме учебната година? Какви резултати ще даде увеличението с няколко дни?

- Определяща е не датата за начало на учебната година (макар да сме привърженици на традицията). Повече от определящо и важно е да има подходяща структура на учебните занятия през учебната година, балансирано разпределение на времето, създаване на подходяща среда за учители и ученици, максимално внимание на учебните, а не на чисто административни процедури, структура и съдържание на учебните планове и програми. И всичко това, подредено по законов ред и процедури, а не осъществявано на парче от министър или друг отговорен администратор. Безспорно инициативите за промени в образованието са важни, но имайки предвид консервативността на системата и сложните взаимоотношения в учебния процес (интердисциплинарни, възрастови, преходи на образователните степени), всяка промяна трябва да е добре планирана и реализирана в съответствие със стратегическите документи. А у нас в България стратегически документи има достатъчно. Доброто управление на процесите няма да предизвика трусове или пък един дълъг период от време на учителската и родителската общност да бъде отнемана в дискусии дали и защо да се премести началото на учебната година.

Учебните планове и програми са най-съществената част от системата, подчинени на стандарти, за чието разработване се използва огромен експертен ресурс. За съжаление често променящ се, но отново на парче, което води до хаос, дефицити и излишества, от които нито учениците, нито учителите имат нужда. Непрекъснатите обсъждания, които констатират необходимостта от промени, намаляване на чисто информационното съдържание, което измества една основна задача на образованието, а именно – да възпитава и да създава мислещи, творчески личности, често преливат от пусто в празно. Т.е., основната промяна трябва да се състои в определяне на нов общ стандарт за учебните планове и програми, който включва и изисквания към експертния състав, имащ правото да участва в тази процедура. В този случай нито правилата за матурите и външните оценявания ще се променят всяка година, нито ще има неясноти в коя дисциплина какво трябва да се изучава и какъв трябва да бъде резултатът. Формализираното в момента отношение към този процес го е превърнало в чисто администриране и прехвърляне на близки съдържания в различни стандарти. Именно за преодоляване на този проблем беше създадена и Национална квалификационна рамка, но тя се прилага с разбиране за всяка една дисциплина и учебна програма и нейното интегриране в общия учебен процес. Въпросът какво, как и колко да се изучава е основополагащ и тук отново трябва да се отговори на въпроса – защо беше закрит институтът по образованието, чиято задача е именно да изследва, анализира и създава, т.е. да организира този процес.

Радио ВИДИН: Защо не се реализира успешно и стратегията за висше образование? Тя срещна огромна съпротива в обществото и в академичната общност.

- Висшето образование също не прави изключение от опитите да се управлява на парче и със спорадични промени. Може би един от най-много променяните закони е този за висшето образование. Независимо от създаването на други закони, свързани с развитието на академичния състав, независимо от наличната стратегия за висшето образование, инициативите за промени на парче отново изправят академичната общност пред неясноти, предизвикателства и дискомфорт. И тук отново въпросът не е много или малко са университетите в България, а какво правят тези университети и доколко те отговарят на националните интереси на страната и на основната задача да създават необходимия потенциал за развитие на страната в съответствие с обществено-икономическите промени в света. Без да забравяме, че именно висшето образование трябва да даде свободата за развитие на науката, която трудно се помества в ежедневните рамки, затова дори да смятаме, че днес не ни е нужна, то утре със сигурност ще се окаже безкрайно необходима. Това си е висш пилотаж да управляваш висшето образование и науката, но не и като администрираш, както често се прави, по чисто чиновнически начин. Предложението за обединяване на университети очевидно е част от опитите да се подобри качеството, но не и ако това се прави, за да се стресира системата, ако този акт внушава колко са излишни университетите или колко академичната общност не отговаря на изискванията на държавата. Резултатът вече е налице.

Същият резултат предизвика и новата методика за оценка на академичния състав. При наличие на самостоятелен закон за израстване на академичния състав и всички останали законови и подзаконови нормативни документи, да се решава, че академичният състав ще бъде поставен под условие – или приемате предложението за нова методика, лично изготвена от Министъра, или университетът остава без финансиране – прилича повече на наказателна процедура и назидателно сочене с пръст – ето, те в университетите нищо не правят, затова не заслужават парите, които им се отпускат от държавния бюджет. Мярката е принудителна и се прилага за най-свободната и демократична общност. Ако всичко това беше подчинено на изисквания, които са изработени с отчитане на всички параметри на образователно-научните задачи на университетите, в никакъв случай нямаше да се получи такъв негативен резултат, каквато е реакцията на академичната общност. Наукометричните показатели са важни, много важни, но зад постигането на тези наукометрични показатели стоят фактори, които държавата и Министерство на образованието и науката е трябвало да осмислят по друг начин.Ето само два от тях: публикации в издания с импакт фактор и изпращане на обучение в чужди университети на български стипендианти. Един учен може да си плати публикация в престижно с импакт фактор списание – неоспорим факт! Чуждо списание, частно издателство, да, носещо огромен престиж, но вече превърнато във фетиш. Могат ли всички да го постигнат? И трябва ли да го сторят?

Радио ВИДИН: В същото време колко от тези престижни импакт фактори повлияват на общественото ни развитие, на развитието на регионите ни, на формирането на икономически растеж?

Радио ВИДИН: Какво се случва с измерването на науката и защо е необходимо това и ка то трябва да се осъщестява?

Радио ВИДИН: Атестирането на преподавателите в българските университети си остава нерешен проблем.

- Атестирането е вид оценка и начин да се отдаде заслуженото на интелектуалния и творчески труд на учените и изследователите в българските университети. Основен проблем при тази оценка е нейната обективност и създаване на достатъчно ясна и правдива система от критерии, които да дадат тази оценка. До този момент всяко висше училище създаваше правилата за такава оценка на база автономния статут на управление на висшите училище.

С промяната на политиката, която Законът за развитие на академичния състав в Република България и Правилникът за неговото приложение постановиха, бе въведена някаква система с регистрационен режим, която дава определени възможности за развитие. Трудно да се направи точен анализ дали тази система дава резултат, поради това, че тя все още не функционира в пълен обем и има много висока неточност при отразяване на наукометричните данни на съответните учени и изследователи.

В свое изследване доцент Росен Русев прави следното заключение „Ранкирането на институциите в престижни листи се прави основно на база качествени публикации или творчески постижения, а не на база „участие в проекти“, „брой защитили докторанти“, или „брой учебни помагала“ (които у нас са изисквания за професура). Сегашният закон не стимулира достатъчно публикационната изследователска и творческо-иновативна дейности. Вместо това по-скоро изразходва енергията на академичните работници за не дотам свойствени на тяхната професия дейности и позволява вратички за израстване с по-малко качествен изследователски и творческо-иновативен принос (с учебни помагала, претупани докторанти, колегиални цитирания, написано име под някой проект и подобни). Изходът, който предлагам – с оглед характера, целта и съвременната динамика на академичната професия – е абсолютен приоритет на изследователски и творческо-иновативни публикации в академични издания в утвърдени престижни листи. Под „абсолютен приоритет“ разбирам с такива публикации да могат да се компенсират всички други изисквания за професионално израстване, като последните да станат по избор и в определен лимит“.