Есента е тук, а с нея и Алисън Рейн и нейната Рошла

В последния ден на септември една кротка, но неукротена рошла, на име Дъжд пристига, за да ни поведе из собствения си свят, сякаш нарисуван от влюбен и малко тъжен, но много щастлив художник. Нека днес да стъпим на пътя ѝ и да тръгнем с нея да търсим и събираме… ами нея. И себе си.

Защото всички търсим себе си, но понякога, за да намериш себе си, трябва да намериш някой друг, който да те покани на по чаша "Сърце", за да си поговорите за Хесе и Буковски и да се влюбите в първото януарско утро. Да прочетете за времето – този крадец на усмивки и нежности – в "Еклесиаст" и да го спрете, за да освободите светлината… и без страх, без съмнение, без колебание да дефинирате "Що е то разбито сърце", за да го слепите… докато се чудите кой и как ви подлъга да пораснете. И в крайна сметка да разберете от първа ръка какво е усещането да изгубиш контрол. Да погледнеш право в очите на чудовището в отражението си във витрините на магазините.

И да решиш: ако имаш само 24 часа… какво би направил? А с кого?

А ако нямаш 24 часа?...

Не се тревожи! Светът може да почака.

Кога в душата ти най-после ще стане чисто като в новите станции на метрото?... И ще разбереш къде е единственото място, на което сърцето се намира в равновесие.

Приеми поздравления за това, че стигна до себе си, бягайки от… себе си! Допиши… или допуши като последна цигара… отново себе си! А ако искаш да бъдеш чут, просто… замълчи!

Добре дошъл в "Разхвърляните мисли на една пътуваща (в търсене на себе си) рошла"!

Рошлата е Алисън Рейн, а разхвърляните ѝ мисли са пълни със започнати и недописани редове, с изписани тефтери и може би мъничко умопомрачение за разкош, но от онова умопомрачение, което създава безсмъртни любовни истории и паралелни светове със строго ограничен режим на достъп. Само да има кой да ги разказва и обитава!

Книгата "Разхвърляните мисли на една пътуваща (в търсене на себе си) рошла" е точно това, което твърди заглавието. Но коя е Алисън Рейн?

Както тя сама казва за себе си, "понякога Алисън е слаба, беззащитна и доста често не на себе си. Друг път е бунтар, сила, доминант. Обединение на крайност и безкрайност." Тя обича лилавото и есента и затова нарича себе си Дъжд. Усмихва се на касиерката в магазина, не се бои от тишината, гледа право в очите на отражението си и наистина може да пише. И е тук, за да ни покаже, че да започнеш да пишеш всъщност е толкова лесно, защото всеки творец има в главата си всичко необходимо за една книга – само трябва да посмее да го извади на показ. Всъщност започването е лесно – да напишеш хубав край на една история е онова, което иска майсторство.

Самата тя започва да пише на 15 години, защото има нужда да говори за любовта. С времето любовта показва все повече свои лица, все повече причини да вдъхновява хората като Алисън, все повече свои проявления, от които в крайна сметка става ясно, че далеч не всички любовни истории завършват с „… и те заживели щастливо“.И точно като любовта, нещата с книгата се получават по-бавно и по-трудно от очакваното, но се получават. Разхвърляните мисли на пътуващата рошла, която търси себе си и другите, намират начин да стигнат до хората, които имат нужда от тях поне толкова, колкото самата рошла. Тръгвайки с мисълта, че не иска да пише поредната блудкава любовна история, Алисън успява да напише любовната история на всеки, който ще посегне към книгата ѝ. И се учи да благодари не само за нещата, които има, но и за онези, които я подминават, на хората, които са тук, и на онези, които са избрали да не са. Защото за всичко си има причина.

Есента е тук, а с нея и Алисън Рейн. Нека замълчим поне за малко – колкото да чуем как разхвърляните мисли на пътуващата рошла спират, постигат перфектния ред, в който дори ние имаме място, и най-накрая всеки намира себе си.