Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Ирина Флорова от Ванкувър: Чак на третия опит успяхме навремето да избягаме в чужбина

10
Снимка: Личен архив

Преди време, в средата на 70-те години на миналия век, на видинското пристанище спира австрийски влекач с 5 шлепа. Причината за това е на брега да слезе младо семейство с малко дете, което се опитало да избяга от България, прехвърляйки се от лодка на един от шлеповете по време на движение. Какво се случва на видинското пристанище и какви са последствията за младото семейство? Това е една история за двама съпрузи, които бягат в Канада преди близо 50 години. Въпреки, че в България и двамата са получили добро образование и имат престижна работа, мечтата за свободен живот не ги напуска. Това е нещо, което непрекъснато им напомня, че има и друг живот в един друг свят.  А по това време излизането в т.нар. капиталистически свят не бе изобщо лесно. И така- решават да избягат. За бягството и перипетиите, свързани с него, може филм да се направи. Днес щрихи от цялата тази история разказва Ирина Флорова, която споделя за мечтата на живота си и трудния път до реализирането й.

"Казвам се Ирина Флорова, по баща- Ирина Добрева Цонкова, на 78 години съм и живея в Канада от 48 години. Завършила съм в София Английската гимназия и после специалност "Английска филология" в Софийския университет, с втора специалност - руски език. Преподавала съм английски език в София. После работих в БТА в Чуждестранния отдел- превеждахме български новини на английски език, които после се изпращаха на големите вестници и агенции. 

През това време в личния ми живот ставаха много неща. В 10-ти клас ни преподаваше една англичанка, която беше съпруга на представителя на английския комунистически вестник в София. Тогава започнахме да учим Шекспир и оттогава, според мен, Шекспир ме направи атикомунист...

Съпругът ми, Николай Флоров, е роден в София през 1942 година, по средата на войната. Когато започнали бомбардировките той е бил на няколко месеца и родителите му били евакуирани в село Неговановци, Видинско. Там две години са живели в едно влашко семейство. Тогава и свекърва ми, която е от русенските села, е научила влашки. После семейството се мести във Видин, където съпругът ми е живял до 16 години. Попил е много от видинската атмосфера, видинския говор. Още когато се запознахме, неговия богат речник ми направи голямо впечатление. Имал е много приключения по Дунава и много интересен живот за момче и юноша е имал...   

Николай завърши "Испанска филология" и работи към кубинското представителство в София- той беше преводач на кубинския кореспондент. Искам да кажа, че ние имахме хубава работа и работехме по специалността си. Но това изобщо не ни беше достатъчно, защото за нас най-важното нещо беше личната свобода, свободата да не те е страх да говориш, да четеш, да знаеш и да мислиш...

Идеята за бягство дойде, когато бях в четвърти курс. Нашият факултет започна програма на обмен на студенти с университети в Англия. Аз имах добри бележки, баща ми имаше там някакво положение в обществото и бях в третата група от студенти, които те пуснаха да заминат за Англия...

Отидох в Англия, отидох в университета и още първия ден влязох в библиотеката, където видях редици от книги. Студентите седяха по пода, лежаха, книгите бяха навсякъде. Аз отидох и набрах един голям куп, сложих ги на една маса, седнах и заплаках. И тогава реших - аз в България няма да живея, независимо какво ще ми коства това. Нямаше вече да позволя да ме ограничават, какво аз трябва да знам, какво да мисля и какво да говоря...

Върнах се в България още в края на първия месец, макар че бяхме пратени там за три. Бях решила, че трябва да почнем да се подготвяме. Мъжът ми ме посрещна на летището, седнахме в автобуса и аз му казах- ние ще бягаме. И той каза- добре. Никога преди това не бяхме говорили за това. Беше решение на момента. Двамата бяхме на един акъл и започнахме да се подготвяме...

Аз бях Англия през 1971 година, а през 1972 бе олимпиадата в Мюнхен. И тогава казаха, че ще пускат български туристи на олимпиадата. Трябваше да се депозира една доста голяма сума, но ние решихме да опитаме. Продадохме всичко, от което можехме да вземем пари, минахме през всички прегледи, разпити, интервюта и т.н. Накрая ни викнаха и казаха, че мен ме пускат, а съпругът ми - не. Излязохме от офиса, а аз бях направо бясна. Тогава казах на Николай- отиваме на Дунав. Преди той ми беше казвал, че както се говорело в града, с шлеповете бягали хора. Тогава той намери в един оказионен магазин едно малко моторче, негови приятели от Видин ни продадоха една моторна лодка и през лятото на 1973 година взехме сина си - той се роди през 1969 година и бе вече на 4 години и тръгнахме да бягаме с още един приятел. Първо отидохме на острова срещу Видин. Там направихме лагер да чакаме да дойде австрийски кораб. Понеже такъв не дойде, върнахме се на българския бряг- пуст бряг без близки селища и пак зачакахме. След 1-2 дни, както седях с бинокъла и наблюдавах реката в очакване на кораб, изведнъж гледам, задава се един влекач с австрийското знаме и 5 шлепа след него. Всички скочихме в лодката. Багажът ни не бе много - една раница с пари, документи и всичко останало и тръгнахме към шлеповете. Оказа се обаче, че те се движат много по-бързо отколкото ние очаквахме и правят доста по-голямо вълнение. Успяхме да се хванем едва за последната, петата баржа. Аз не можах да се хвана, защото бордът бе висок и това направиха мъжете. Първо нашият приятел вдигна сина, който се разплака, защото долу водата направо вреше под нас, а лодката поемаше вода. След това се качи приятелят ни. А горе имаше хора- работници на баржата, но там беше хаос, защото те мислеха, че ние ще се удавим. После мъжът ми ме вдигна първо мен и накрая и той се прехвърли на баржата. През това време лодката вече се беше напълнила с вода и се обърна. И всичките ни скъпоценности и документи отидоха на дъното на реката. Част от мъжете на баржата успяха с куки да издърпат лодката, така че спасихме поне нея. Един унгарец пък, който бе нещо като началник на баржата, като се разкрещя да се връщаме отново в България. После целият конвой спря по средата на реката и влекачът се върна до нас. Капитанът ни покани да идем на кораба. Отидохме и понеже само аз говорех английски, обясних им, че искаме политическо убежище. Капитанът обаче каза, че това е невъзможно и че на границата с Югославия ще ни претърсят и ще ги таксуват по 100 хиляди долара на човек, а тяхната компания никога нямало да плати такива глоби... Извадиха една форма за хора, които са спасени в морето и я попълниха. Взехме документите, благодарихме и те ни закараха до видинското пристанище. Спря австрийският кораб на видинското пристанище- гранично пристанище, а там нямаше жива душа. Беше един часа на обяд, жега страшна, юли месец. Всичко живо се беше скрило да спи- милиция, граничари, всички. Нямаше жив човек освен 3-4 рибари. Ние слязохме на кея, а те ни помахаха с ръка. Мъжът ми отиде веднага при тях и ги попита дали искат да купят лодката. Веднага се намери един, който я купи, а с парите се прибрахме в София с влака. Там месеци наред живяхме в напрежение. Всеки ден, всяка нощ си представяхме, как ще ни почукат на вратата да искат обяснение. Оказа се, че никой не почука, а ние си извадихме нови документи. После се оказа, че те са разпитали нашите приятели, които ни продадоха лодката, но те не са ни издали. В града се било разчуло, че е спрял австрийски кораб и явно някой е казал в милицията, че хора се опитали да избягат. Накрая всичко се потули, защото и местните власти не са имали никакъв интерес да се разчуе в София, че в град на границата е нямало жив милиционер на кея, за да види какво става там...

Успяхме на третият опит. Няколко души бяха заминали за Куба като преводачи, където имаше много наши специалисти. Някои от тях се върнаха и казаха на Николай да си подаде документите. След няколко отказа, накрая му дадоха разрешение. Направиха му и паспорт, но не беше лесно. Това отне години. Така през декември 1976 година тръгнахме към Куба. Тогава пуснаха и сина ни с нас. Ние нямахме никакви намерения да стигаме до Куба. Самолетът имаше 3 варианта за полет: Прага-Мароко-Хавана, Прага-Испания-Хавана и Прага- Канада - Хавана. В нашия случай самолетът кацна в Монреал, което беше идеалното. Там поискахме и получихме убежище. Това беше преди 48 години...

В Монреал първите дни също ни разпитваха и после ни закараха в Квебек. Бяхме в нещо като лагер за чужденци, където прекарахме 4 месеца. Там изкарахме най-свирепата зима, която човек може да си представи- минус 30 градуса, страшни преспи, ужас. За Ванкувър знаехме, че климатът е много по-мек, на океана е и затова се преместихме тук. 

Аз веднага си намерих хубава работа в една агенция, която се занимаваше с устройването на имигранти и минах много по-лесно. Николай, който не говореше английски, започна много трудно. Отначало боядисваше къщи, но бързо се оправи. Започна да купува стари корабчета, ремонтираше ги и ги продаваше. Имахме няколко кораба, плавали сме наоколо. Имахме и няколко къщи - той ги оправяше. Стари къщи, които ги ремонтираше... 

Всичко това вече е в миналото. Аз започнах работа в един от местните университети, където бях 26 години и прекарах страшно хубаво в много добра среда. През това време ние издадохме две книги. Започнахме да се занимаваме и с изкуство. Николай беше много успешен и в това. Той публикува над 100 статии в българската преса през това време...", връща се чрез спомените си назад в миналото Ирина Флорова.   

Цялото интервю с Ирина Флорова- в звуковия файл.
Снимки: Личен архив и Фейсбук


Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Галерия

Вижте още

"Кауза Северозапад" търси решения за проблемите на региона

Как едно гражданско сдружение може да помогне за съживяването на Северозапада? За мисията на „Кауза Северозапад“ говорим с Теменужка Цветкова и Боян Аврамов от неправителствената организация. Сдружението е учредено през август. Екипът е от експерти и професионалисти в различни области, каза председателят Теменужка Цветкова. Наскоро..

публикувано на 21.11.24 в 10:20

Вокална група "Пъстрeнец Jr." в Монтана отбелязва "пълнолетие" с концерт

Осемнайсет години от създаването на Вокална група "Пъстренец Jr." към Младежкия дом в Монтана се навършват днес, 21 ноември, в Деня на християнското семейство.  Подбраната програма е пъстра и включва изпълнения от най-малките певци, които са 7-8-годишни, през утвърдени солисти, печелили награди от престижни конкурси, до гост-изпълнители –..

публикувано на 21.11.24 в 10:00

В "Музикална зона" на 21 ноември 2024 слушаме Куинси Джоунс – 3 част

През 1981 г. излиза албумът "The Dude" с участието на редица студийни музиканти. Номиниран е за 12 награди "Грами", спечелвайки три. Наистина Куинси Джоунс може да бъде наречен "обединител" сред музикантите и нациите, както казва за него Джо Байдън, визирайки супергрупата USA for Africa, която с протекцията на Джоунс създава благотворителния сингъл..

публикувано на 21.11.24 в 09:00

Рязък скок отбелязват цените на имотите във Видин

Брокери отчитат покачване на стойността на имотите в Северозапада. Цените на годишна база във Враца се покачват със 17.5%, във Видин - с 22.6 на сто,  в Монтана - с 20.6%. В София, където търсенето на жилища е най-голямо, годишният ръст е 6.9 на сто. Според едни експерти, поскъпването на имотите в Северозапада вероятно е следствие на..

публикувано на 20.11.24 в 17:20

Оряхово празнува

С различни инициативи в Оряхово отбелязват празника на града . Програмата започна с изложбата "Ретроспекция на рекламата за Оряхово". Заедно с нея бе представено и видео с добавена реалност към експозиция "Възраждане". Директорът на Историческия музея Евгения Найденова обясни, че рекламата винаги е важна за едно селище, за да представи своите..

публикувано на 20.11.24 в 15:34

Питат кмета за паркирани автомобили в училищен двор във Видин

Община Видин дала ли е съгласие в двора на Средно училище "Цар Симеон Велики" да се паркират леки автомобили? Въпросът е на председателя на Общинския съвет Светослав Славчев към кмета д-р Цветан Ценков и е едно от питанията, на които градоначалникът се очаква да отговори на следващото заседание на местния парламент.  Училищният двор е публична..

публикувано на 20.11.24 в 15:13
Монтана кандидатства за Живите човешки съкровища със занаята правене на опинки в село Замфирово.

Кои са кандидатите за "Живи човешки съкровища" от Северозапада

Занаятът "правене на опинки" от село Замфирово , община Берковица, е номинацията на област Монтана за попълване на Националната система „Живи човешки съкровища - България“.  Носител на традиционния занаят е Тереза Петкова , която е секретар на Народно читалище "Развитие" в село Замфирово. Тя започва да прави опинки само преди няколко години...

публикувано на 20.11.24 в 14:00