Завръщане към корените: Емилия Йорданова и пътят ѝ обратно към Северозапада

Днес ви срещаме с една изключителна жена – Емилия Йорданова, на 42 години. Родена в Белоградчик, с корени от живописното село Стакевци, тя прекарва първите седем години от живота си в Димово, отгледана от своите баба и дядо. След това пътят ѝ я отвежда в столицата, където завършва френска гимназия. Това я подтиква да продължи образованието си във Франция, първо в Бордо, а след това в Лион, където изучава "История на изкуствата" в продължение на шест години. След успешното завършване на висшето си образование, Емилия се връща в България и започва работа като офис мениджър в едно от най-известните модни списания у нас. В този период тя също така изпълнява ролята на личен асистент на главната редакторка – опит, който описва като едни от най-прекрасните години в живота си, защото чувствала, че работата ѝ напълно отразява нейната същност и страст към изкуството и модата. Но Емилия не се спира дотук. Макар и да обожава работата си, ново предизвикателство я отвежда във Виена, Австрия. Там, почти случайно, започва работа в ресторанта на Силвио Никол - един от най-престижните австрийски шеф-готвачи, носител на две звезди Michelin и собственик на ресторант в луксозния хотел "Palais Coburg". В този емблематичен ресторант, разположен в сърцето на Виена, Емилия работи в залата с гостите, преживявайки уникални моменти в средата на световния кулинарен елит. Разбира се, не можах да се сдържа и я попитах какви качества трябва да притежава човек, за да работи в ресторант от такъв висок ранг?

"Човек трябва да има много голяма мотивация преди всичко, след това трябва да има хъс и изключително много дисциплина, такова място изисква много дисциплина. Знанията, които имам, са от четене, но и от пътуванията ми. Знанията с виното датират от много отдавна, още със заминаването ми във Франция. Имах щастието да живея при една доста възрастна дама, която започна от време на време да ме кани да изпием по една чаша вино, да споделим обяд или вечеря заедно и всъщност тя изигра доста голяма роля в това да ме култивира и с храната, и с виното и запали интереса в мен."

Емилия работи в ресторанта във Виена няколко години, след което решава да се завърне в България. 

"Върнах се, защото тя винаги ми е липсвала. И във Франция ми липсваше, и в Австрия ми липсваше и някак последвах този порив да се върна, и като всяко нещо в живота ми, то се случи по много лек и естествен начин. Върнах се 2018 година и 2019-та пролетта се върнах и в Димово. Там съм вече шест години и започнах да се занимавам с отглеждането на зеленчуци в градината на баба и на дядо, която беше опустяла, така да кажа, аз започнах наново да засаждам, да се уча от нулата и да привиквам към този начин на живот, който да е по-близо до природата. Направих си едно малко ателие и започнах много по-сериозно да се занимавам с истинската ми страст - рисуването."

Изкуството на Еми е модерно и абстрактно, най-често рисува цветя. В момента тя подготвя изложба, която ще бъде открита съвсем скоро в София. 

Емилия усеща спокойствие и пълнота.

"Усещам, че съм на мястото си и като цяло мога да кажа съвсем смело, че живея в мечтата си, да бъда точно на това място, точно по този начин, по който го случвам и го сбъдвам - да отглеждам сама храната си, с двете си ръце, след това, когато е сезонът, да излезна, да я набера, да я сготвя, да я поднеса на трапезата ми, да посрещам близките ми хора и да се връщам също така към забравени неща, които днешната съвременна жена леко ги е пропуснала като плетенето, отскоро се завърнах и към това нещо или да подготвя зимнина за зимата, нещо което също малко млади жени им е интересно. И изобщо това да си близо до природата е голямо вдъхновение и за изкуството, и за писане, ако щеш, за поезия - нещо, към което винаги съм се стремяла и сега е постигнато."

Освен че се занимава с градината, зимнината, плетенето и изкуството, Еми работи и във "файн дайнинг" ресторанта ONÀ в белоградчишкото село Стакевци.

"Аз водя вечерите и разказвам на нашите гости за храната, както и за вината, които са изцяло от региона. Разказвам им също така истории от торлашкия край, от Северозапада, все пак съм с корени от Стакевци и съм една автентична торлачка. Казвали са ми дори, че характерът ми е на торлачка - доста твърди хора, с твърд характер, но с много меки сърца. Моята цел номер едно е гостите, когато са пропътували един дълъг път, за да дойдат в едно далечно село, което е последното и след него път няма, те да се чувстват като у дома си и да се докоснат възможно най-много до атмосферата и изобщо до живота на местните хора, както и на региона, който не е запуснат, ами див и би било хубаво донякъде да остане див, защото в това се крие ценността му."

Да се завърнеш към корените си, след като си бил на такива места, на каквито е била Еми, е наистина голямо предизвикателство, за което обаче се оказва, че тя изобщо не съжалява. Напротив. Днес тя продължава да сбъдва своите мечти в Северозапада. Всеки ден ѝ носи ново предизвикателство, но и ново вдъхновение. Връзката ѝ с природата и хората на това място я прави по-силна и по-уверена в избора си. Тя открива в простите неща смисъла, който винаги е търсила – мирът в сърцето, който идва, когато следваш пътя, за който си роден. И така, днес, поглеждайки към залязващото слънце, тя знае, че бъдещето е пред нея – светло, пълно с мечти и нови хоризонти.