"Приключение в гората" от Елена Дякова

     И един ден, през декември, нейната мечта се сбъдна...

     Беше рано сутрин и на мен не ми се ставаше, но като рейнджър-младши нямаше „искам - не искам“. Надигнах се, сресах се, измих се и се облякох. Понеже беше осем часа, очаквах мама да е станала и да ме очаква в кухнята със закуската ми. Но каква беше изненадата ми, когато не заварих никого вкъщи.

     На масата, обаче, беше закуската ми и имаше бележка. На нея пишеше:

      ,,Благуна, отивам да проверя животните и след това ще отида до града да понапазарувам. Не ходи в гората! Когато се прибера, тогава!“

     Хм, мама ме познава прекалено добре. Не минава и ден, без да отида до гората, дори за малко. Само че не ми дава, ако нея я няма наблизо, което е малко досадно, но пък си заслужава. Чувството да си в гората е просто невероятно. Да си сам, на свобода сред природата. Толкова е приятно, особено през лятото или зимата. Все пак мисля, че предпочитам зимата. Всичко изглежда някак вълшебно и примамливо. 

     Очаквам с нетърпение мама да се прибере, защото има сняг, а кой не иска да си поиграе в снега? Много искам да изляза, но не мога, щом мама ми е забранила. 

     Вече е десет, ваканцията току-що започва, а аз седя и гледам жално през прозореца. Навънка е навалял толкова много сняг! Бял, искрящ и пухкав, едвам се сдържам да не изляза. А като знам мама колко се бави... Ако изляза за малко, тя няма да разбере, нали? 

     Втурнах се навън и първата ми работа беше да навляза по-навътре в гората, където не ми е разрешено. Мама не ми дава много навътре, защото (цитирам) ,,Много е опасно за теб. Има мечки, лисици и други опасни животни. Не бива да ходиш там без мен!“ Наистина, права е, но искам да знам какво има по-навътре. А и се съмнявам да ме нападне някое животно, защото тях повече ги е страх от мен. Мама ми разрешава съвсем близко до къщата ни, на една поляна, на която почти не се виждат животни. Само веднъж-дваж успях да видя елен и диво прасе. А аз искам да видя толкова много неща! Например искам да видя лисица. 

     Предполагам вече беше около обяд. Тъкмо преминавах поляната, когато чух скимтене. Запътих се натам, откъдето идваше звукът. Бях почти стигнала, защото се чуваше съвсем наблизо, но точно тогава, естествено, мама ми звънна (колко неочаквано!). Веднага хукнах по обратния път и за мой късмет успях да се прибера след двадесет минути, а бях изминала толкова малко, дори не успях да си поиграя със снега. Няма значение, сега е по-важно как да се отърва от караницата. Тъкмо влизах, когато се оказа, че няма никой вкъщи. Учудих се, че е и изгасено, а бях сигурна, че не загасих като излязох. Странно. 

     Влязох във всекидневната и изведнъж, като гръм от ясно небе, мама изскочи и извика с пълно гърло ,,Изненада“ и ,,Честит рожден ден“. Чакай малко. Днес коя дата сме? О, днес сме двадесети декември. Аз имам рожден ден. Бях забравила за собствения си рожден ден! 

     Върнах се в реалността и забелязах, че мама не е сама. Там, където се беше скрила се подаваше крак. Видях как мама ритна леко този крак и в същия миг братовчед ми Атанас изскочи и извика ,,Честито!“. 

     Това вече наистина ме изненада. Братовчед ми идва на всеки мой рожден ден и остава да спи у нас за около седмица, но определено не ме изненадва така. Като цяло той е много готин.

     Мама се приближи до мен и ми подаде подаръка, без да казва нищо, дори не ме попита къде бях. Струва ми се, че е знаела, че няма да се сдържа и че съм изляза. Все едно.

     Отворих подаръка от мама и вътре намерих нови ботуши. Супер, моите бяха за смяна вече. Ботушите бяха кафяво-бежови, украсени с тигрова окраска. Казах, че много ми харесват и че ще ги изпробвам по-късно, все пак ако имам късмет ще видя какво е скимтяло. Атанас се приближи и ми подаде своя подарък. Разопаковах го и с изненада установих, че той ми е купил нов часовник.  И то изумруден, такъв не се намира лесно. Зарадвах се и веднага си го сложих.

Мама наруши мълчанието, като каза, че е време за тортата. Аз не каня много гости, а съучениците ми, дори да поканя, няма да дойдат, защото има доста път до нашата къща в гората и те измръзват, а после се сърдят. 

     Отдих в кухнята, а там вече беше приготвено всичко. Чинии, чаши, ако някой иска сок и още някои неща. Мама и Наско започнаха да пеят ,,Честити рожден ден“ и като свършиха ми казаха да духна свещичката и да си пожелая нещо. Няма да кажа на мама какво си пожелах, може би само на Наско. Пожелах си да имам диво животно, за което да се грижа.

     Мама попита какво ще правим до края на деня, защото тя трябва да отиде до близкия резерват. Аз предложих да излезем за ,,малко“ с Атанас до гората.

     Мама се съгласи, но заръча да не седим много навън и да не се отдалечаваме. 

     Два часа по-късно, мама излезе и отново ми повтори всичко, което вече знаех наизуст. Аз изчаках още няколко минути и после почнах да се приготвям. Смятах да отида на същото място, от където чух скимтенето. Не казах нищо на Наско. 

     Той се приготви. Аз също бях готова, даже докато го чаках, си приготвих раница с малко храна и вода, все пак не се знае до колко ще бъдем навън. Излязохме и тръгнахме по познатата ни пътечка, не веднъж съм излизала с него в гората. Приближихме поляна и беше време да му кажа:

     - Искаш ли да навлезем малко по-навътре в гората?

     - Как така да навлезем още? Майка ти не ти ли е забранила?

     - Е, да, ама ако ти кажа, че чух някакво скимтене, докато пресичах поляната?

     - Стана ми интересно, да проверим, но ако е на мечка?

     - Не може да е на мечка, твърде тихо беше. Може би на лисица.

     - Ще видим – рече Наско.

     Почти бяхме стигнали на мястото, откъдето бях чула звука и усетих, че Атанас ми дърпа ръката. Обърнах се и го питах ,,Какво?“, но той беше застинал и пребледнял. Стоеше неподвижно и гледаше наляво. Проследих погледа му и аз също пребледнях. Там където гледаше Наско на около триста метра стоеше прясно убит глиган. Беше наскоро убит, защото кръвта му все още течеше и оцветяваше снега. Хищникът все още беше наблизо и това ме притесни, но аз пошушнаха на Атанас, че трябва да видим какво е животното. 

     Той за малко не извика ,, Луда ли си“, но му обясних, че щом хищникът е оставил глигана така, значи ще се забави и ще имаме време. Наско отново се заинати, но аз тръгнах и той нямаше друг избор, освен да ме последва. Приближихме се достатъчно, за да видя стъпките. Но това не бяха стъпки на едно животно. Бяха на няколко животни. 

     Вгледах се малко по-внимателно и се съсредоточих върху една от стъпките. Прекалено малка за мечка и прекалено голяма за лисица. Това значи само едно. Животното, убило глигана, е вълк! Тоест много вълци! Глутница! Веднага казах на Наско за откритието си и той предложи да се махаме. Аз му отвърнах, че трябва да видим дали скимтящото животно е все още тук и да го спасим. Той не искаше да ме чуе, но аз отново тръгнах и той нямаше друг избор, освен да ме последва.

     Продължихме малко напред и за мой късмет успях да доловя звука на скимтенето. Наско явно също го чу, защото ме бутна да вървя малко по-бързо. Скимтенето се чуваше все по-близо и по-близо, докато накрая не видяхме какво го издава. Животното, което скимтеше беше малко вълче, затиснато от един камък! Да, вълче!

     Като ме видя то изръмжа, явно се боеше от нас. Аз се приближих още малко и отместих камъка. То се измъкна, но не можа да се изправи. Погледнах му крачето. Оказа се счупено. Не можех да го оставя тук, трябва да го взема със себе си. Подадох ръката си, за да ме подуши и след това го взех внимателно.

     Точно тогава вой се разнесе из цялата гора. Глутницата знаеше за вълчето, знаеше, че и ние сме тук. Трябваше веднага с Наско да тръгнем, иначе можеше да загазим. Прибрах вълчето в пазвата си, като се разкопчах, за да може да диша. Бутнах Наско да тръгва назад, преди глутницата вълци да ни подуши и догони. Не трябваше да тичаме, защото снегът щеше да ни издаде като скърца. Тръгнахме бавно и спокойно. Прекосихме полянката и стигнахме до познатата отъпкана пътека. Вече можеше да позабързаме. 

     Бяхме стигнали почти до вкъщи, когато вълчето започна тихичко да вие. Какво ли не направих, за да спре, но нищо не помогна. Из гората се разнесе вой. Вълците знаеха, че сме били там, сега идваха да вземат вълчето. Още един вой се чу и то съвсем наблизко. От един храст зад нас изскочи вълк. Аз се обърнах и дръпнах Наско да спре. Не биваше да правим резки движения иначе съвсем ще я закъсаме. Засега имаме шанс да се измъкнем, но не бива да мърдаме. Наско може би щеше да се справи, но не и аз. Вълчето се гърчеше в якето ми и ме издаде. Вълкът се втурна към нас, но той ме дръпна и хукнахме да бягаме. До къщата оставаха около двеста метра, а вълкът беше зад нас на около сто метра, които стопяваше бързо. Започнах да викам мама, надявайки се, че се е прибрала. Наско последва примера ми и той също започна да вика.

     За наш огромен късмет, мама излезе на терасата ни и видя вълка зад нас. Вълкът щеше да скочи върху мен, беше буквално зад нас, но мама спаси положението. Като рейнджър и проверяващ животните тя имаше стрелички с упойка и успя да улучи вълка, който мигновено се строполи. Ние веднага се прибрахме и се качихме в стаята ми. Мама само ме погледна лошо и се обади на някого. 

     Малко по-късно нейни колеги дойдоха и заедно с нея отидоха да отведат вълка там, където му е мястото. Сигурна съм, че като се върне ще ми се кара, но не само тя искаше да ми се скара:

     - Ти луда ли си?! Казах ти, че това е лоша идея. Как можа да го вземеш?!- веднага ме нападна Атанас.

     - Ама то е със счупено краче. Как няма да го взема?

     - То не е наше, вълците щяха да се оправят. Това нещо е хищник. Яде месо, разбираш ли? Хищник!

     - Ти виждаш хищника във вълка, а аз свободата му. В момента то има нужда от помощ, за да успеете да живее и аз смятам да му я дам.

     - Какво ще каже леля за това? Тя дори не знае, че си взела диво животно у дома!- продължаваше да ми вика Наско.

     - Ще ѝ кажа после, а сега ми помогни да изкъпя, среша и шинирам вълчето.

     Бяхме се съблекли и бяхме оставили вълчето на земята. То плахо оглеждаше стаята ми:

     Изкъпахме го доста трудно. То все си въртеше главата и не даваше да го изкъпем зад ушите. Може би два часа по-късно успяхме да го измием добре и го подсушихме. За радост вече не се съпротивляваше. След това го минахме със сешоара и заприлича на плюшена играчка. После го сресахме и доби приличен вид. Оказа се, че вълчето е изключително светло сиво, а не черно, каквото го намерихме. Явно калта го е накарала да прилича на черно вълче. 

     Отидох на първия етаж, за да мога да взема аптечката. Когато се върнах заварих Наско да му дава шунката от сандвичите, които бях взела за навън. Вълчето лакомо я ядеше, явно е било изгладняло. Изчаках да се нахрани и започнах да го шинирам. Скоро приключих и тогава мама се прибра ядосана. Скрих вълчето под леглото си. Наско се направи, че чете книга, а аз седях на бюрото си и се правех, че рисувам. Мама се качи с гръм и трясък и ми се скара доста. Каза, че съм наказана от утре да не ходя в гората. След това попита Атанас дали е добре. Да си кажа доста се разочаровах, че няма да излизам, но поне си бях довела вълчето. 

     Като по часовник точно в този момент вълчето реши да се покаже. Мама подскочи уплашено, което беше смешно, но точно сега не биваше да се смея. Вълчето вече можеше да си движи крачето малко по-добре, но точно сега ли? Наско стана от леглото ми и хвана вълчето преди мама да припадне. Аз седях и гледах само как мама се съвзема и се подготвя да ми чете още едно конско.

     Когато се съвзе, първата ѝ работа беше да ми се скара и след това да се поинтересува откъде е вълчето. Разказах ѝ всичко и мама си взе думите обратно. Каза, че сме постъпили правилно, но рисковано. И понеже вече сме го били прибрали трябвало да се грижим за него, докато не му се оправи крачето. Аз много се зарадвах, но мама точно тогава каза, че когато му се оправи крачето, ще трябва да го върнем в гората. Трябваше ли да ми го казва сега? Имаше доста време. Поне два месеца.

      А сега трябваше да кръстим вълчето. Решихме името му да е Марио, защото подхожда на войнствения му характер. Явно вълчето знаеше, че говорим за него, защото дотърча при нас. Застана до прозореца и жално заскимтя. Замислих се. Какво ще му липсва? Тук е топло, има храна и грижи. Но ще мога ли аз да заместя майка му?

     Два месеца по-късно...

     Марио вече е голям и е време да го пуснем в гората. Наско отново беше у нас, нямаше как да изпусне заминаването на Марио:

     - Благуна, сигурна ли си, че не искаш да го задържиш и опитомиш напълно?- питаха ме мама и Наско.

     - Не, той е животно, родено да живее в дивото.  Мога да го виждам, когато си поискам, защото той се е привързал към мен и вас, както ние към него. Той ще се връща от време навреме тук.

     - Щом смяташ така – каза мама, която не можеше да прикрие гордостта си.

     - Той вече е голям, а и нищо му няма, а и ти знаеш много добре, че е време. Животните са родени за навънка.

     Вече порасналия вълк дойде при нас като светкавица. Изглеждаше невероятно. Беше чист, нетипично за един вълк, но съм сигурна, че скоро сред новите си приятели ще се промени. Марио беше и едър, така че нямаше да му е проблем лова, щеше да е един от важните в глутницата, напълно сигурна съм. Гората ни посрещаше величествено. Зелена и красива както винаги. Беше време да ѝ върнем това, което ѝ бяхме взели.

     С братовчед ми решихме да го заведем на мястото, където го бяхме намерили. Тръгнахме и естествено Марио ни следеше по петите, даже понякога минаваше пред нас.

     Съвсем скоро стигнахме. Марио явно смяташе, че ще си играем, както правехме обикновено, когато беше малък. Той въртеше опашка като куче, но аз поклатих глава и го побутнах да тръгва. Той явно разбра какво се опитвам да направя, защото блясъка в очите му изчезна. Той се приближи и ми облиза лицето, а после и това на Наско. Аз го гушнах, а Атанас го потупа. 

     Марио тръгна, но се обръщаше на няколко пъти. Тъкмо щяхме да си тръгваме, когато той се върна при нас. Аз отново го гушнах и го побутнах, но той отказваше да тръгне. Тогава той нададе вой. След около минута на поляната се появи друг вълк, който го изгледа от глава до пети. Марио определено беше заинтригуван. Той ни погледна за последно. Аз му се усмихнах и му казах да върви. Той се отърка в мен и Атанас, след това последва вълка, който се скри в храстите:

     - Благи, можеше да си отгледаш вълк.

     - Знам- отвърнах аз, докато гледах как Марио се отдалечава.

     – Той  е диво животно, роден е да живее навън. Ние го взехме от глутницата, отнехме го от гората, трябваше да го върнем. Ти виждаш във вълка хищника, а аз свободата му.

Автор: Елена Дякова - 13 години

ОУ „Стефан Караджа“, град Варна

Учител: Мария Тодорова