"Когато младостта срещне мъдростта" от Радослав Векослав Иванов

Красиво пролетно утро танцуваше на морския бряг на Созопол. Наближаваше 24 май и лятната ваканция надничаше крадешком. Бе все още студено и пусто, липсваше суетата на плажуващите хора.

  Откакто се помня, половин година живеем в Бургас, а останалото време прекарваме в Созопол. Родителите ми работят там.

  Познавам всичко в този град - морската градина, красивите плажове и скалистите брегове на старата част.

  Един ден се отскубнах незабелязано от вкъщи и тръгнах без път и посока. Вместо да мина по тесните улички, както обикновено правя, се озовах на старото и пусто по това време пристанище.

  В далечината съзрях малка лодка. Приближаваше към кея. Бе вехта, издраскана, почти не личеше цветът на боята - общо взето в доста окаяно състояние, а в нея - стар рибар. Любопитството ме подтикна да изчакам и да разбера дали е хванал риба. Той също ме забеляза и се насочи право към мен. Погледите ни се срещнаха, докато привързваше лодката към стария пристан.

  Първо ме нахока, заразпитва ме кой съм, накъде съм тръгнал и защо съм сам. После се усмихна широко, а очите му заблестяха с цветовете на слънцето и морето. Не изчака моя отговор, а възкликна:

– Не знаеш, разбирам те, та нали и аз съм бил дете. Правех същото това, което и ти сега. И сякаш с гласа на морето заразказва старият рибар истории от почти изминал живот. Думите му звучаха като заглъхващо ехо от далечни времена. Истории за самотен бряг и море, за срещата с голямата любов и как тя, любовта, отнесла сърцето му в дълбините... Далеч, далеч от женските ръце… Сълзи проблеснаха в очите му и промълви:

– Отиде си тя.

  Помълча за миг, вдигна поглед към небето и ръката му направи кръст. После пак се усмихна и продължи да разказва за морето. Там, където се е срещнал с много хора, някои напълно непознати, а други - добри приятели. За хиляди младежки приключения, лудории, безгрижни игри и безгранична свобода. Разказваше и ту се смееше сам на спомените си, ту ръсеше сериозни мъдри слова и съвети.

  Погледнах към морето, а то бе хармония от искряща водна стихия, обсипана от бели дантели - подскачащи игриви морски вълни, върху които слънцето рисува цветове.

– Внимавай! - продължи рибарят - Понякога е грохот и сила, която помита всичко от брега. То е душата на моряка и поета. Много мечти съм споделил с това море, смял съм се, плакал съм на този бряг, крещял съм от гняв, а звуците на морето превръщаха виковете ми в песен.

  Не спираше да говори този рибар и все разплиташе пробити мрежи. Усетих, че си представям какъв е бил като млад. Не бе вече стар и прегърбен, косите му не бяха посивели, нямаше я избелялата моряшка фланелка, липсваше и шапката от стар вестник. Бе млад, висок и силен, а къдрици се спускаха по скулестото му лице. Но очите му... очите бяха все същите - искряха с цветовете на морето, красиви и добри.

  Зачудих се дали това е представата ми за малкото рибарче и „момчето, което говори с морето“. Кое ме караше да го слушам, да продължавам да стоя на този морски бряг с него. Дали възпитанието или историите, които вълнуваха душата ми, разказани от стария рибар?

  Прибрах се у дома и продължавах да мисля за тази странна среща. Споделих накратко с мама, а тя ме погали нежно и рече:

- Това, момчето ми, е първата среща на твоята младост с мъдростта на времето.

-  Да, помислих си - една вълнуваща среща между минало, настояще и бъдеще.

Рибарят се казваше Бай Коста...

 ОУ "Александър Георгиев - Коджакафалията", гр. Бургас

Този разказ е част от петия сборник „Приказни истории с БНР Бургас". Тя е резултат от петото издание на конкурса „Създай книга с БНР Бургас". Авторите са от цяла България, на възраст от 5 до 18 години.

Събрахме 70 истории разделени в седем категории: приказки за най-малките, какво ми разказа вятърът, приказки за животни, приказки за магии и вълшебства, фантастични истории, морски небивалици, приказки и стихове за добри и щедри сърца.