Истински музикален празник – може би така бихме могли да предадем накратко впечатленията на публика и специалисти дни след последния концерт в програмата. Фестивалът отново се превърна в невероятно обогатяващо приключение – заради енергията на живата музика и срещите с неповторими личности от различни точки на планетата.

Атмосферата в студио, за която Чайна мечтае, със сигурност стана реалност на концерта й в Банско. А участниците в партито бяха стотици.

Огромна енергия концентрира и саксофонистката Кенди Дълфър. Русокосата красавица със сигурност е по-известна от своя баща Ханс Дълфър, но никога не пропуска да подчертае, че всичко е научила от него.

„Свирим заедно, но никога не планираме предварително. Когато имам свободна вечер, отивам на концертите му и просто „скачам на сцената”. Когато бях на шест, го помолих да ми покаже някои неща. След петнадесет минути вече спорехме. Тогава той се отказа да бъде мой учител, но винаги е бил зад гърба ми, направлявал е развитието ми. Повтаряше ми: „Ти си толкова добра, колкото са музикантите, с които си обградена”. На четиринадесет реших да направя своя група и се обадих на всички музиканти, с които той работеше. Последвах съвета му да работя само с най-добрите, правя го и досега. Имам страхотни колеги и не забравям, че съм само част от групата.”

„По мое време в Бразилия имаше само няколко жени, които бяха поели по пътя на музиката” – разказа тя. „Аз започнах да се занимавам съвсем малка. В музикалното училище, в което ходех, бях сред малкото момичета и със сигурност – единствената с по-тъмна кожа. Ние бяхме бедни и се налагаше да работя. Правила съм какво ли не – мила съм чинии и пр. В един момент баща ми каза, че аз ще ставам пианистка и затова не бива да върша обичайните домакински неща. Упражненията ми по пиано по един час на ден ме спасиха от толкова неприятни дейности. Разбира се, тогава бях дете и разсъждавах като дете. За мен най-същественото в музиката е импровизацията. Тя ме кара да се чувствам свободна. Не мога да свиря джаз така, както го правят американците. Аз си останах бразилка, макар че ходя в родината си веднъж годишно. Но тогава се отдавам на удоволствието да не правя нищо. Само наблюдавам какво се случва наоколо. Живея на около час и половина от Париж. Там мога да свиря рано сутрин или след полунощ. Никога не съм искала да съм богата. Досега нито веднъж не съм взела хонорарите си лично – изпращам други хора. Не свиря за пари. Моята музика не го заслужава. Мисля, че не съм кой знае какво. Има много пианисти, които са по-добри от мен. Но музиката, която правя е уникална, защото само аз мога да я правя по този начин.”

„Младите изпълнители трябва да имат възможности за изява в собствената си страна. Трябва да осигуряваме на младите изпълнители повече възможности за изява” – подчерта доц. Оникян. „Както повечето млади хора, „с едното око” те гледат навън, към чуждестранните сцени. Много искам моите студенти да останат в България. Както казва една наша поговорка: „Камъкът си тежи на мястото”. Като човек, който дълго е работил извън страната, знам, че това е истина. Затова се опитвам да създавам условия за тяхното развитие. Обмисляме издаването на албум със записи от концертите в Банско. Може би е рано да издавам плановете ни, но имаме покана от Софийска филхармония за съвместен концерт през есента.”

Ето и какво впечатли младата певица Джеси Коласанте от Ню Йорк (с артистично име ДжеСанте):

„Културните традиции, представени в града, са изумителни” – отговаря тя. „Забележително е отношението, което публиката има към джаза. Харесва ми също, че фестивалът представя не само чист джаз, а и близки до него стилове. Може би защото аз самата изпълнявам песни, които не са точно джаз. От артистите, които имах възможност да чуя, най-много ме впечатли квартетът от Полша. Страхотни музиканти.”