"При Тодор Живков се живееше по-добре – казва ми възрастен мъж (от ромски произход), когото заговарям наулицата; мнозина споделят неговата носталгия понякогашния комунистически диктатор. Тогава нямахме права, но имахме работа. Сега имаме права,ама със свобода семейство храни ли се?" – този откъс е от последната издадена книга на Димитър Кенаров, известен наш журналист, който от години е кореспондент на англоезични печатни издания. Темите в излязлата през тази година негова книга "Диктатори, трактори и други приключения" са взети от реалния живот при неговите пътувания до различни страни от Балканите, до Украйна, в годината на анексирането на Крим, до Ирак след падането на диктаторския режим там. Димитър Кенаров казва, че навсякъде, където пътува, после се опитва да разкаже реални истории чрез средствата на литературата, но всяка тема изисква собствена форма и в това е ключът тя да бъда интересна за читателя.

А в книгата си той припомня, че в България жанрът литературна журналистика, чрез който изгражда своите статии, не е много популярен. Той идва от англоезичния свят  през XIX век, с автори като Джек Лондон и Стивън Крейн, които описват проблемите на бедните с идея да предизвикат силен емоционален отзвук и социална промяна.

В своя текст "Сърбия след смъртта на Милошевич" Димитър Кенаров като страничен наблюдател предава думите на две млади жени, които среща във влака от София за Белград. Думите им са показателни за настроенията на хората от Източна Европа след падането на Желязната завеса и особено след падане на режима в Сърбия: "Само баба ми и дядо ми плакаха за смъртта на Милошевич, мен това изобщо не ме трогна – казва младата жена. – Животът ми не се промени с това, ние сме все така бедни и нямаме постоянна работа" – това признава тя и добавя, че носталгия по социалистическия строй се дължи на високите заплати и възможността на югославяните да пътуват без визи навсякъде.

Любопитното за книгата на Димитър Кенаров е, че там всичко е било написано на английски, а сега излиза в сборник с превод от Ангел Игов на български. Всъщност, това не е единственият автор, който пише на чужд език и после бива преведен в родината. "Това до голяма степен помага на човек да погледне на нещата като страничен наблюдател, здравословно е да се дистанцира от събитията и от самия себе си" – казва Димитър Кенаров в интервю за Радио България:

"Когато отивам на определено място, аз отивам с определена цел, например, за да пиша за златодобива там, за борбата на екоактивисти в последните дни от войната в Ирак, когато американците се изтегляха. Винаги имам някаква цел, която ме привлича и затова никога не търся местните забележителности, а винаги търся скритите страни на този свят, дори неизвестни неща за местните хора. А емоцията която влагам, тя винаги присъства в текста. Аз не вярвам в т. нар обективна журналистика, всички имаме своите предразсъдъци, опитваме да представим различните страни и това ни учи, че има различни гледни точки към една и съща тема. Но винаги съм се опитвал да подхождам с любопитство и емпатия дори към гледни точки, които не споделям. Затова оставям героите сами да говорят за себе си, а накрая читателят да направи сам своята преценка."

Всъщност Димитър Кенаров обръща внимание на много и различни теми в разказите си от първо лице. Описва срещи с хора от ромските общности в България, но описва и конфликта в Крим, където отива по време на анексията през 2014 г. Пише и за един театрален режисьор от Русия, който се опитва да използва руското изкуство като политически инструмент, за един резерват в Украйна, в Херсон, който е най-старият резерват в света, още от 19-ти век там се отглеждат бизони и антилопи и изглежда като украинско Серенгети. Така че всеки, който отвори книгата "Диктатори, трактори и други приключения" ще забележи, че е написана на лек и разбираем език, така че всеки да може да се докосне до истинските приключения на автора.

Снимки: БТА, Facebook /Празници на изкуствата Аполония