Българският Великден

• play
• pause
• stop
• mute
• unmute
• max volume

/

• Красимир Григоров, историк от Враца

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

От началото на месец март започнаха едни от най-големите български празници: тези, даващи началото на великденските пости, свързани с усещане за топъл огън, семеен уют и умението да простим на близките хора. 

Връщайки се назад в годините, можем обаче да кажем, че това не е било водещото чувство за нашия народ. Не и преди 3 април 1860 година. До онзи момент националният ни календар е бяло поле, като по него липсват кървавите точки, с които отбелязваме празниците, разказва Красимир Григоров, историк от Враца.

Навръх Великден, на датата 3 април, през 1860 година цариградските българи провеждат акция, която остава в историята като една от връхните точки във възрожденските борби. Денят не е избран случайно, напротив - крие символика. В онези мигове българите в турската столица се чувствали изоставени, самотни и забравени, орисани сякаш със своята мисия: народното дело. Нарушаването на всички върховни канони щяло да привлече вниманието на всички фактори в имперската столица. Предвождани от Иларион Макариополски, българите осъществили своята бунт срещу системата.

С течение на вековете като най-голям празник за източното православие стана Възкресение Христово, което символизира по-голямата връзка на тази черква с източния мистицизъм, с мистерията на смъртта, неговата по-голяма „отвлеченост“ и откъснатост от земните дела. За разлика от западното християнство, на Изток акцентът пада върху кръстния път и възможността не просто за обновление, а за възраждане, за ново възкресение.

В решението на българите да проведат своята акция навръх Великден, след като знаем, че е взето в един от най-острите моменти на борбата с католическата пропаганда, навярно е играло ролята и желанието да се подчертае кардиналната разлика.

Едновременно с това най-големият православен празник в цъфтящата буйна пролет на Цариград е давал необходимия декор и фон за началото на новото българско летоброене, за възкресението на всичките ни национални стремежи, за възраждане силата и значението на българския народ.

На 28 февруари 1870 година след 30-годишна борба за национално самоопределение, българският народ получава ферман за самостоятелна българска църква, начело с екзарх и център Цариград. Ферманът предвижда създаване на Българска екзархия, чието вътрешно управление е независимо от Вселенския патриарх и се урежда с устав.  Първият български Свети синод в Цариград е в състав Иларион Макариополски, Натанаил Охридски, Екзарх Антим I и Иларион Ловчански.