"Странната география на шкембе чорбата" - четиво за завръщане към родното

Във времена, в които сякаш все по-малко знаем за корените си, а все повече имаме нужда да се върнем към тях, на книжния пазар в България, в самия край на 2021 г., се появи една книга, която сякаш успява да начертае тази така необходима ни пътека за завръщане към познатото, уютното и най-вече родното. Самото заглавие на книгата изкушава, но по начин, който само балканският човек би разбрал и усетил очарованието му.

Тя се казва – забележете! – "Странната география на шкембе чорбата" на автора Иван Стоилов.

Не са много историите, които можеш не само да прочетеш, но и да помиришеш, че дори и да опиташ на вкус още от първия им ред. Тази обаче е точно такава. Тя е не просто българска – тя е балканска, а границите й се простират дотам, докъдето е разпространена и рецептата за приготвяне на това уникално ястие във всичките му разновидности, с всичките му регионални специфики и тайни добавки.

Балканите винаги са били друга вселена, съществуваща сякаш в друго измерение, но в неразривна връзка с тук и сега. Те са "черната дупка" на Европа, като че ли откъснала се от третия свят и необяснимо как попаднала из тези цивилизовани ширини. Място, където сме еднакво заедно и еднакво разделени, но каквито и различия, междусъседски спорове и национални дрязги да имаме, каквито и исторически и културни (не)истини да стоят помежду ни, това никога не е било пречка да седнем на една маса, на по една… шкембе чорба.

Шкембе чорбата няма място в съвременните представи за етикет и добър вкус. Няма да я намерите в менютата на изисканите ресторанти, както няма да видите там някого като бившият затворник Петър, в износени и изцапани с пръст и трева дрехи, повлякъл на гръб съдбата си. Това специфично ястие е намерило убежище в малките закусвални със съмнителна хигиена, разположени из потайните задни сокаци на мегаполисите или дълбоко в недрата на планините, в селските кръчми, където кръчмарят с добра рецепта е по-важен дори от кмета.

Именно шкембе чорбата се явява основен герой в този малко тъжен, малко весел, но и странно мъдър роман. Шкембе чорбата като обединяващото звено между народи и религии, за което няма гранични бразди, като неразкъсваемата връзка, "ухаеща" на чесън, оцет и мляко (а понякога и на други неща, в зависимост от това в коя шкембеджийница и при кой майстор на чорбата си седнал) между урбанистичния ад на София, сокаците на Истанбул и едно забутано странджанско село, където те чака най-трудната прошка, но и най-вкусната шкембе чорба. И пак тя като онази невидима спойка, която прави Балканите и хората им това, което са.

Двамата приятели Спас и Павел са на път да осъществят проекта на живота си – проучване, финансирано лично от "National Geographic", единствено по рода си, по вкуса си и аромата си. Те ще начертаят карта, но не каква да е, а такава с най-добрите шкембеджийници на Балканския полуостров. А всъщност идеята е да се проучи и опише как – макар и уж твърде различни – тук, на Балканите, сме толкова близки, почти роднини. Обичаме и мразим, гордеем се и се срамуваме от едни и същи неща, по един и същи, човешки начин. И да се покаже, че макар и всеки сам по себе си единствен и неповторим, заедно сме твърде еднакви и най-вече единни. Че всички вървим по една и съща балканска пътека, очертана не с трохи и светещи камъчета като в приказката за Хензел и Гретел, а със ситно счукани парченца чесън, лют червен пипер (без семките, защото са признак за лош вкус) и с мляко – понякога прясно, понякога кисело, според предпочитанията на клиента.

И всичко това се случва не на чаша отлежало ирландско уиски, нито над чиния с традиционна испанска паеля, а край димяща купа с шкембе чорба, приготвена табиетлийски по рецептата на цяла върволица от поколения майстори-готвачи.