Да си пленник в Афганистан- разказва журналистът Георги Милков

По това време в страната работеха и българи в различни сфери на живота- в хуманитарни мисии, военни наблюдатели, различни специалисти-всички те неочаквано бяха поставен в неприятна ситуация, след като напускането на Афганистан стана почти невъзможно.

Въпреки че по това време не е в Афганистан, страната е оставила дълбока диря в живота на родения във Видин известен журналист, издател и пътешественик Георги Милков. Днес той се връща в спомените си назад с една история, която звучи повече като от филм, отколкото като истина.

Събитията за които разказва са от времето, когато е изпратен като военен кореспондент в Афганистан.

"Давам си сметка, толкова години по-късно, че аз отидох в тази страна абсолютно неподготвен. Не знам дали за Афганистан човек може да бъде изцяло подготвен, по-скоро - не, но тогава това решение бе продиктувано от форсмажорни обстоятелства- знаем какво се случи на 11 септември и започналата след това война срещу талибаните, които укриваха тогава главния, според американците, виновник за тази трагедия- Осама бин Ладен, ръководител на Ал-Кайда.

Войната започна изненадващо и аз изненадващо трябваше да замина, за да отразявам тази война. Тогава на терен още нямаше чужди войски. Българският контингент дойде много по-късно...
Тръгнахме уж подготвени, но на терен се оказа точно обратното. Конкретен пример- смятахме, че можем да си зареждаме сателитния телефон на ток, а то се оказа, че там електричество няма. Т.е., не си бяхме взели слънчеви батерии, както това бяха направили едни по-стари и опитни военни кореспонденти, знаейки какъв терен ги очаква в Афганистан...

Тогава това за нас беше по-скоро един младежки устрем да влезем на територията на Афганистан, да се придвижим напред с армията на Северния съюз и да влезем в Кабул с нея. Ситуацията на терен обаче се оказа съвсем различна и интензивността на военните действия не бе такава, каквато ние си представяхме.

Ние влязохме в Афганистан през Таджикистан, минахме река Пяндж с един сал някъде на 15 срещу 16 октомври на 2001 година през нощта и оттам започнахме придвижването си на юг. Крайната ни цел беше да стигнем фронтовата линия, която беше край Кабул. Разликата между сега и тогава е, че тогава северната част на страната не бе в ръцете на талибаните. Така стигнахме до Баграм, който беше в ръцете на Северния алианс. Това беше и мястото, където по-късно американците направиха основната си военна база в Афганистан, но по онова време там се намираше старото военно летище...

Ние се придвижвахме в една територия, където в едно село подкрепяха талибаните, в другото пък подкрепяха Северния съюз и това беше и основната трудност- да се ориентираме къде и в какво положение се намираме, в зависимост от това на чия страна са местните.

Не успяхме да стигнем до Кабул, а само до предградията му, защото се оказа, че военните действия не продължаваха толкова интензивно, колкото на нас ни се искаше. Тази война се водеше по друга логика, а не по тази, която ние си представяхме. В един момент се оказа, че сме изчерпили всичките си налични финансови средства, а батериите на сателитните ни телефони бяха приключили. Тогава започнахме да търсим начин да се приберем в България, защото войната очевидно щеше да продължи по-дълго, отколкото ние си представяхме. Така попаднахме на едно място, където ситуацията на терен се бе променила и попаднахме на бандити, които видяха в нас възможност да спечелят бързи пари, макар че ние вече нямахме такива.

Така се озовахме затворени в мазето на една къща и трябваше да намерим пари, за да се откупим. Тези хора разбира се не спечелиха, защото от българи пари не могат да вземат... Междувременно нашето правителство се задейства, а това стана след като аз успях да се обадя в София с последната резка от последната батерия на сателитния ми телефон. Дори разговора приключи преждевременно и аз до последно не бях сигурен дали са разбрали къде точно и в каква ситуация се намираме. За нас единственото нещо, което можехме да правим, бе да седим в това мазе и да чакаме спасение.

Слава Богу, бяха чули и разбрали... Бяха алармирани МВнР, службите за сигурност и дори президента. Бе създаден кризисен щаб в МВнР и в цялата тази ситуация бе привлечен предишният посланик на Афганистан у нас и чрез неговия брат, който командваше разузнаването на Северния алианс. Той от своя страна беше изпратил група въоръжени хора, които влязоха в къщата и ни освободиха.  

Общо взето, ние тогава не знаехме тези хора добри ли са или лоши, ще ни екзекутират ли или ще ни спасяват, но когато дойде един човек и на руски каза: Момчета, не се притеснявайте, ние сме приятели на вашето правителство, аз се почувствах изключително горд, че някъде, в някакъв афганистански тишлак моето правителство има приятели. Това определено повдигна националното ми самочувствие...

В мазето бяхме с още двама български колеги, имаше също руснаци, французи, поляци, германец и индиец. Тогава нещата не изглеждаха много весело, макар че ние се опитвахме да не падаме духом. Следващите събития обаче бяха по-голям повод за притеснения, понеже евакуацията ни от това място се оказа доста проблематична. Времето беше лошо, ние трябваше да излетим с един хеликоптер, който не можа да излети и едва не се разбихме... Така се оказа, че по-късните събития бяха по-рисковани отколкото нашия плен..."

Цялото интервю може да чуете в звуковия файл