Мемоарите на един Никола Радев

Никола Радев е добре познат на четящите хора в България. Роден през 1940 г., председател на Съюза на българските писатели от 1999 до 2003 г., той завършва Литературния институт "Максим Горки" в Москва през 1973 г. Същият оня институт, дето е в бившия дом на Александър Херцен, а преди това там бил Съюзът на съветските писатели, в чийто ресторант Есенин рецитира и вдига скандали. В тоя именно институт Никола Радев, моряк, бъдещ помощник капитан и вероятно най-добър български маринист, преживява челен сблъсък с класиците на руската литература, но още по-страшен е сблъсъкът му с бъдещите класици, негови състуденти и съвременници от целия източен блок. Сблъсък, който завинаги ще определи пътеките в живота му, а те са криволичещи и потайни, по-неведоми дори от божиите даже, населени с образи, които е трудно да познаваш, а още по-трудно е да седнеш на една маса с тях. Но пък когато ти се случи, е като посвещаване в рицарско звание. Защото не можеш просто да пиеш – трябва и да знаеш! Да разбираш.

И някак съвсем естествено ти се струва да седиш в някоя кръчма с поета Иван Динков – същият, дето специално заради него в поезията трябва да направят резервна скамейка, защото иначе не спира да прави каквото си иска с думите – а някъде край вас да се мяркат образите на Чехов, Лермонтов, Достоевски, Горки, Толстой, Гогол… Да вдигате наздравици с тях, да говорите за литература, светове, живот и любов, смърт и безсмъртие… Да четеш Писмата на Пушкин до всички влюбени в него жени. И да чуеш как някой като Иван Динков ти поднася мисълта чиста и оголена като ядка.

В мемоарната си книга "Когато Господ ходеше по земята" Никола Радев подобно на библейски пророк, свидетел на сътворението, просто разказва. Разказва така, че очите започват да те болят от думите върху страниците. Разказва за раждането на поети и писатели, за любовите и гибелта им, а и за техните унищожители. Малко и за читателите. Разказва за мрака, в който да светиш е смъртоносно, но как да скриеш пламъка в себе си?

Разказва в реч като за нобелова награда как човек се учи на магията да пише, да пие водка на екс и да разкарва сутрешния махмурлук по руски. За единствената сила, способна да събере на една маса руснак, беларусин, украинец, лезгин и българин – а именно литературата! Онази – голямата литература! Разказва за пиянството в измерения далеч отвъд алкохола. За страховете и маниите на Гогол и за неизпълненото му предсмъртно желание. За Толстой и неговите жени и романи. За Маяковски и милицията. За Пушкин, който знаел, че светът е непоправим в своята логика, за разлика от Гогол, който вярвал, че може да промени света със силата на литературата, и захванал да пише втори том на "Мъртви души", само за да изгори ръкописа дни преди смъртта си.

Гогол май е бил по-прав, ако ще питате. Литературата все пак ще промени света… евентуално… може би…

Може пък да ви е интересно да научите в кое някога съветско, днес украинско село петлите кукуригат за три републики. Или да заспите на пода до председателя на Съюза на съветските писатели през 1970-а. Или да надникнете в мрака, сътворен от чудовища в човешки образ, задушаващ всеки порив на мисълта, всеки опит за индивидуализъм. Може би нямате представа върху какво стъпват Сталин, Берия и Хрушчов, докато изкачват йерархичната стълбица. А може би не искате да имате представа. Но трябва. За да не се налага някой някога отново да преживява други чудовища като тях.

Никола Радев не можеш да го четеш бързо. За удоволствие – да, но не бързо. Не става за четене на екс, ако не искаш да се събудиш с тежък махмулрук като след препиване с чукотски спирт. Спомените му са пълни със съвременни и не съвсем съвременни донкихотовци, превърнали лудостта и таланта си в най-суровите съдници на реалността, в която са имали съмнителния късмет да се родят и да творят. Пълни са с герои и злодеи, ама истински. Може би затова героите му сякаш са малко тъжни и не винаги побеждават, а злодеите са по-страховити от измислените и понякога остават непобедими. Оръжието на злодеите си остават ножовете, отровата и куршума. Оръжията на героите в мемоарите на Радев разполагат само с лист и перо. И със себе си. И не е ясно кой надделява. Май никой. Но, както казва и самият Никола Радев, несправедливостта невинаги е безкрайна и в това е надеждата ни.

И накрая нека си пожелаем по-често да сънуваме Пушкин! Ако не знаете, на хубаво е!