Разкази за прошката, обичта и живота

Досега все за книги сме говорили, но има автори, които са като силен опиат – с тях трябва да започнеш в малки дози, докато организмът, съзнанието, възприятията ти свикнат. И затова днес ще поговорим за разкази. По-точно за два разказа. Георги Бърдаров – иначе географ, специалист по демография и етнорелигиозни конфликти – е точно от тези писатели, с които ти трябва време. Време за него, време и за теб самия. Всъщност не. Той не е писател – той е разказвач. От онези, които сякаш владеят специална магия. Него не го четеш за убиване на свободното време – четеш го, за да надградиш себе си. Иска се цялата сериозност, на която си способен, за да посрещнеш текстовете му, дори и най-кратките.

"За петата ракия или колко е хубав животът" е разказ, който обаче няма нужда да е сред други. С него преди години тръгва пътят на Георги Бърдаров в литературата и разказва за това как за един ден само човек може да стигне до края на света, че даже и отвъд него, да изпие пет ракии и да напише по цял трактат за всяка от тях. И за хората отвъд края на света. И за техните истини. За техните правила за живот, според които може четиридесет години да не си говориш с някого, но когато го сполети инфаркт, на гръб ако трябва го носиш, за да го спасиш. После пак не си говорите, разбира се.

Пет градски момчета със самоувереност и авантюризъм в излишък, с ненаситно желание да вземат света в ръце, може би подмамени за мащабите му от младостта си и от интернет, тръгват на път, да търсят края на света. Трябва да е някъде там из Родопите, до гръцката граница, в село Гудьовица, на ръба на топографската карта.

Трябва, но не е. Има още. Има отвъд. Далеч от цивилизацията, но пък толкова близо до Бога сякаш! Ако направиш крачка зад ъгъла, ще го срещнеш. Ако протегнеш ръка, ще я поеме. И ще те покани в храма, дето не е нито църква, нито джамия, ами си е храм, дето всеки може да влезе и да го повика, с което име си иска.

А отвъд ръба на света се оказва Гоздьовица. Не просто село, а измерение, в което няма място за политика, нито за бързане, за мрачни статистики и бъдещи апокалипсиси, за икономически катастрофи и природни катаклизми. Има място и време обаче да сложиш масата направо на улицата за чаша ракия с приятел или с пет непознати градски чеда. Няма място за религии, но има място за вяра – от онази, дето не дели, а събира.

Но може би най-ценното в разказа "За петата ракия" е това, че след него имаш чувството, че най-накрая си се научил да прощаваш. Изпил си петата ракия и си прочел трактатите за всяка от тях, а буцата в гърлото ти се е стопила и си се научил да обичаш живота, хората, Бога.

Макар да обикаля из виртуалното пространство от 2013 г. и да е оценен като най-успешния разказ в интернет с над 500 000 четения, "За петата ракия" чак през 2019-а намира място в двуезично издание – на български и английски – заедно с друг, разказващ за рода на Георги Бърдаров и озаглавен "Дядо". И ако "За петата ракия" разказва за хората, които сякаш крепят устоите ни като здраво впити в земята корени, за да има къде да се връщаме, когато се уморим от света, то "Дядо" е разказ за бежанците и за онези, които никога не успяват да съберат парчетата от сърцето си, разделено между "там" и "тук".

А в автобиографичният разказ "Дядо" се говори за историята на рода Бърдарови, за нишката, която хората образуват през поколенията. Онази родова памет, която се предава от поколение на поколение, докато някой ден децата не започнат да се раждат с нея, вдълбана в гените им. Паметта за кръвната линия, за предците, за тъгата, за непрежалимото, за жертвите и борбите, за загубите и победите, за цената на истински стойностните неща, за родната къща като начало и край.

Та "За петата ракия" и "Дядо" са два разказа за моментите, в които един гражданин на света се завръща към точката, от която тръгваме всички. Към земята и хората преди себе си, към историята, която се е случвала в продължение на векове, за да стигне до него и да му връчи перото да допише своята част от нея. За да притегне връзките, които е оставил да се разхлабят през годините, в които е гонил звезди и вселени.