Една закъсняла "улична" любов

След като любимото й куче умира, Анелия Маринова от Видин решава, че не е готова отново да отглежда домашен любимец. Така живее доста време, преживявайки загубата на верния си приятел, докато инцидентно в живота й не се появява тя - малката Ада. Малка топка козина, намерена в безпомощно състояние до брега на Дунав. Решена да помогне, Анелия я прибира у дома.

"Имахме куче, беше възрастно, почина и още страдах за него. Имах гости, с които отидохме на Дунава. И там, в един храст го видях. Беше една топчица- кално, мръсно, страхливо. Извадихме го, изкъпах го - беше невъобразим бълхарник. Нахраних го и реших, че това е моето куче. Ада е вече на 13 години, кастрирана е, естествено. Водена е на всички ваксини", сподели за Радио Видин Анелия.

Прибирайки Ада, жената дори не подозира, че това няма да бъде последното куче, което ще спаси от жестокостта на улицата. 

"Ада беше на 3 години, когато моят съпруг дойде и каза, че кучето на шефа му е бременно. То е породисто, но не се знаеше кой е бащата. Беше изхвърлено, вероятно защото е забременяло от "неистинско" куче. Той настоя да вземем едно и така и стана. Кръстихме го Суни, то също е женско".

Преди година, на улицата, където живее Анелия, се появява малко кученце, останало без дом. Вероятно-  отново изхвърлено от стопаните си.

"То беше само опашка, уши и едни дълги крака. Мислехме, че е бяло, но след като го изкъпахме, се оказа, че има кафеникави петна. Започнахме да го храним, направихме му къщичка на улицата, обаче на тази Нова година, по време на зарята и пиратките, той се уплаши и влезе вътре. И си остана вътре. Сега вече си е у дома. Той е кастриран, беше с ушна марка, но го ваксинирахме, чипирахме го. Момче е, кръстихме го Белчо".

Суни, Ада и Белчо са големи кучета, които искат своите грижи. Анелия доказва, че една жена в пенсионна възраст може да се справи с този ангажимент и всичко това да й носи огромно удоволствие.

"Понякога има трудни моменти. Сега, съвсем скоро, събрахме смелост да кастрираме и второто куче, защото все го отлагахме. Налагаше се, а и тя навлиза във възраст, в която е рисково. Финансово натежава, но ако е за нас, щяхме да го направим, значи трябва да го направим и за кучетата. Аз така го разбирам. След като един път поемеш грижата за някого, ти трябва да се грижиш както трябва. Ако прецениш, че не можеш, по-добре не се наемай..."

Анелия споделя още, че не веднъж е ставала свидетел на гавра с животни на улицата и това трябва да спре. Смята, че хората са до голяма степен отговорни за това и дори, когато не са провокирани, те издевателстват с животните. 

"Много хора ги бият, гонят ги, малтретират ги и то без видима причина. Аз съм била свидетел. Минава с неговото си малко кученце, води го, носи една пръчка и отива до къщичката да бие бездомното куче. Питам го, защо? Казва ми, че щяло да му изяде кученцето. Казах му, добре, вашето е кученце, а това какво е? Понеже си няма дом, няма си стопанин, то е един вид боклук?.. Един нормален човек няма да постъпи така. Не виждам никаква логика. Просто няма логика. Хората ли станахме толкова лоши... Аз затова му казах на този господин: Господине, кучетата не се ядат, ние, хората се ядем..."

Анелия Маринова е от хората, заради които поетът Валери Петров е написал, че "в природата има удивителни мелези". Тя е от тези хора, които в сърцата си побират много обич и знаят как да я раздават. И го прави безрезервно.