Преживените истории от ръчния багаж на Георги Милков

Както самият той пише в личния си сайт по повод идеята за книгата, инвестициите в спомени са прекрасно нещо, за да не ги изяде инфлацията на оскъдяващата памет или пък да ги изпепели някоя ненадейна дементна криза. И това с особена сила важи за спомени като неговите, в които го има целия свят с всички онези негови кътчета, в които ние с вас вероятно никога няма да стъпим, а за някои от тях дори не сме и чували или знаем само като имена от часовете по география и сме чували да се споменават в новинарските емисии, рядко с нещо позитивно.

Работата на репортера е да бъде обективен, емоциите са за зрителите и читателите му. Да поднася голите факти, доколкото е възможно. И като репортер Георги Милков прави точно това, но днес е тук като писател, а като писател той ни поднася много повече от суха фактология. Днес репортерът може да си позволи и емоция, пристрастие, лично отношение, докато разказва за света. Защото през годините Георги Милков очевидно е натрупал ужасно много за отразяване, но още повече за разказване. Натрупал е спомени и впечатления, които дълго са отлежавали в очакване да бъдат извадени от чекмеджето в редакцията на в-к "24 часа" заедно с онези забравени листа кока, донесени от Лима (защото от Лима на практика няма какво друго да си донесеш), заедно с устава на ПКК и снимка на номинираната за "Оскар" Дженифър Тили. Със забравената кутийка значки на Мао Дзъдун и фланелката с щампа на Саддам Хюсеин, точно до погребалната маска на племето йоруба от Нигерия.

И докато разчиства бюрото си в старата редакция на вестника, за който пише от самото начало на кариерата си, Георги Милков започва да припомня на себе си и да разказва на нас.

Например за светената вода като имуностимулант. За гроба на скандалния скулптор Алфред Хръдличка във Виенските централни гробища - един творец, който почти докарва до самоубийство архиепископа на Виена с една своя изложба и интерпретацията си на "Тайната вечеря". За забравения град музей в Еритрея - столицата Асмáра. Или за Афганистан, който може и да е във война от десетилетия, но в петък можеш да си позволиш по-дълбоко вдишване сред прахоляка и калта без да отнесеш някой куршум, защото тогава дори талибаните пият чай. Може да ни разкаже за първия герой на Израел, който всъщност е българин - парашутистът полковник Самуел (Сами) Рафаел от София. За познанството си с хулиганката на българската поезия Миряна Башева и едно неизпълнено обещание към нея. За апокалиптичните гледки в суданската столица Хартум, когато несвикналото око се сблъсква с тях за първи път - там, където Сини и Бели Нил се срещат, за да разделят града на три. И за потресаващата бедност, но и за заразяващото спокойствие на аскетите в старото гробище на Омдурман, които обаче са познали истината и са щастливи, докато припяват песнопенията си в мавзолея на суфи светеца шейх Хамед ал Нил. Също и за аромата на суданското кафе - с джинджифил, карамфил и понякога щипка куркума.

И понеже ние българите много се гордеем с прословутото си гостоприемство, може би ще ви е интересно да научите нещо повече за суданското гостоприемство. За отношението на местните към хауаджа - чужденецът, който идва отдалеч, пътникът от друга земя. И да се изненадате, разбира се. А какво ще кажете да се запознаете с Мадона и Джеймс Бонд, само че не в Холивуд, а в Малави? Или с любимото племе на европейците - масаите, без които е невъзможно да си представим Африка, благодарение на цяла една безкрайна върволица от изследователи, писатели, режисьори на документални и игрални филми? Убедена съм, че Африка от разказите на Георги Милков е много различна от онази, която сте изградили в представите си. Много по-жива, близка, забавна дори, пъстра и ароматна. И ще поискате да я видите, да я вдъхнете и да я опитате, стига да сте готови да опитате варени езерни мушици обаче или други подобни екзотики.

А после репортерът се завръща неочаквано и за себе си в Европа и се захваща да бори мрачното февруарско настроение като превежда лорд Байрон например. Защо пък не? Какво по-добро занимание от това да превеждаш поемата "Мрак" през зимата, знаейки историята, която стои зад написването ѝ? За 1816 г. - Годината без слънце - и бедите, връхлетели Европа по онова време.

Книгата е оформена в 11 раздела и освен познати и непознати места, в нея ще откриете и някои имена, които са ни вече така добре познати, сякаш са част от семейството и вечер сядат на масата с нас. Имена, които сме свикнали да чуваме от телевизионния екран, в книгата на Георги Милков застават такива, каквито ги е срещнал той. Ще обмислим събития, случили се или случващи се и в момента в различни точки на света и може би най-накрая ще си дадем сметка, че те всъщност не са чак толкова далеч от нас - и местата, и хората и събитията. В крайна сметка живеем на една съвсем малка планета, само песъчинка от цялото, наречено Вселена.

Макар и пътеписи, разказите на Георги Милков всъщност са пътешествия не само до различни дестинации, но са и пътувания до хората, до душите на различни народи. Пътувания в историята, в традициите, в познанието за света през очите на много и различни мъже и жени.