На 3 ноември Чехия стана последната страна – членка на ЕС, която  ратифицира Лисабонския договор. Този твърде забавил се държавен акт предизвика известна нервност сред европейските лидери, защото, както наскоро заяви българският премиер Бойко Борисов, президентът Вацлав Клаус „прекали с разиграването на ЕС”. България, която ратифицира Лисабонския договор още през март 2008 г., го възприема като един работещ и разумен компромис, позволяващ Европа да стане по-силна и ефективна. От дълга дискусия за институционалните си проблеми сега ЕС трябва да премине към осъществяване на реформите, които са предвидени в Лисабонския договор.

Предстои да бъдат избрани титуляр на новия пост „президент на европейския съвет” – върховен представител за външната политика на съюза със засилени правомощия, както и нова Европейска комисия. Трябва да се реформират вътрешните правила така, че да бъде посрещнато идването на 18 нови европейски депутати, един от които ще е българин. Както и да се задействат нови законодателни права и процедури при приемането на бюджета на Европейския съюз, поставящи Европейския парламент на равна нога със Съвета на съюза. Реформата е призвана да направи Европейския съюз по-ефективен и бърз при вземане на решения с равноправно участие и на по-малките му членове. Вместо с изискуемото днес пълно мнозинство, от 2014 г. решенията ще се вземат с квалифицирано, което обединява 55 на сто от страните-членки и представлява най-малко 65 процента от населението на ЕС.

Прилагането на Лисабонския договор ще издигне и ролята на националните парламенти, тъй като позволява те да участват в европейското законодателството или поне в предварителното му обсъждане. Страните-членки ще са свързани от клауза за солидарност в случай на агресия, а това е от особено голямо значение за по-малките. Онези, които пожелаят, ще могат да се обвързват и с клауза за обща защита. Ако успеят да съберат един милион подписа под някаква петиция, гражданите на ЕС ще могат да искат от Европейската комисия да внесе законодателен проект, а това също ще допринесе за преодоляването настоящия „дефицит” на демокрация в ЕС. Но новото функциониране на съюза предполага и нови отговорности на националните власти. Това поставя на дневен ред въпроса ще могат ли те да ги поемат пълноценно. Ще е в състояние ли парламентът на България да се справи с тези отговорности и как при условията на Лисабонския договор ще се разпределят отговорностите между нея и ЕС, при днешните реалности са въпроси с повишена трудност.