Тея Дия за сърцетупкането на един блог и тихо прошепнатите думи

Тея Дия за сърцетупкането на един блог и тихо прошепнатите думи.

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Тея определя текстовете си като 3D слова, които пробуждат картини, аромати, усещания. "Полагам всички усилия да съм доволна от това, което имам. Не става, но се старая."

Ако можех да пиша за любовта си, за щастието и нещастието си и за Него, щях да го правя точно като Нея. Но понеже не мога и силата ми е в други магии, сега просто ще осветя сянката на думите й и ще те накарам да я видиш, чуеш, прочетеш и да станеш малко по-красив от преди минута. Въпреки че тя никак не се стреми към това. Моята Фея на думите си има име – Доротея Диянова. Но то е само за пред човеците и тяхното дълбоко закотвено битуване. В света на думите тя просто е Tея Дия или Teya Diya. Позната е най-вече в блогърските среди, където поддържа два свята - на български език http://www.teyadiya.blogspot.com/ и на английски език http://www.teyadiyaglobal.blogspot.com/, но тепърва ще става твърде голяма само за интернет пространството. Повярвайте ми! За съществуването й разбрах преди около шест месеца, в една мрачно-душевна вечер, когато моя приятелка ми изпрати линк към блога й. Отне ми малко време докато я открия физически и когато я поканих за интервю, тя само отговори – „Ама, сигурна ли си? Аз не съм известна”. О, беше известна, дори и в най-повърхностно разбиране на тази дума в България. И така, на празника на съдбовно важната за нея Ирландия, ние с Тея се срещнахме в един особен и за двете ни четвъртък. Казва, че обича четвъртъците. Аз – само понякога. Беше толкова малка и крехка физически, че се запитах – как такова малко тяло съдържа в себе си цялото дълбоко на думите й. Не винаги формата определя съдържанието все пак. Тя е на почти 26 години, както сама на няколко пъти изтъкна, родена е в Добрич и цели 11 години се е занимавала с пеене в детския хор на града. Сега създава мелодии от думи във въображението на другите. Завършила е езикова гимназия, с профил френски език, след това опитомява английския си в столицата, а преди около година и половина се завръща от Великобритания с диплома за магистър по езикови и комуникативни умения. Казва, че в това й е силата – писането и комуникацията като цяло.

Любовта към думите и словото е нещо, което култивира и възпитава в себе си от дете. Първоначално малката Тея мечтаела да бъде учителка. После станала учителка и видяла, че няма да пребъде. „Преподавах английски почти три години, докато следвах и светът ми се стори доста тесен, събран в тази работа. Освен това, аз съм нетърпелива като характер и не вярвах, че ще мога да правя едно и също нещо дълго време, без да имам особено развитие. Но останах с много хубави чувства от този опит и осъзнах, че обичам да виждам резултата от труда си на мига”.

След като завършва висше образование, заминава за Великобритания. „В началото много се противопоставях на идеята да уча в чужбина, защото твърдо вярвах, че тук могат да ми се случат всички хубави неща, за които си мечтая. Но тъй като моят бъдещ съпруг Валери (за него след малко) живее и работи там, реших да съчетая полезното с приятното и заминах” – разказва Тея. Признава, че е имала изключително тежък период на адаптация, защото като източноевропейка за нея е нормално да бъде на кафе час, час и половина, нормално е да е шумна понякога и да казва винаги онова, което мисли. „Там не беше така. Там моята честност и прямота се приемаха като необичайно събитие и това ми тежеше. Разбира се, имаше и много хубави моменти и сега, като че ли помня само тях”.

Защо се върна? – „Защото наистина вярвах, че тук може да ми се случи всичко, което исках. Исках да работя в печатна медиа”, отговаря директно тя. Мечтаела да работи в списание, от истинските, които се раждат на книжен носител, които ти миришат на хартия като ги изследваш, на които можеш да си порежеш пръста. Списание, което няма нищо общо с виртуалните щуротии, с които повечето медии са принудени да се занимават днес поради търсенето. Странно нещо е животът – сега с Тея Дия разговаряме за таланта й на художник с думи именно заради „виртуалните щуротии” на 21 век, където тя е спечелила ролята на феята в собствената си история. Но да се върнем към началото на приказката. „Тъкмо бях написала дипломната си работа и бях свикнала всеки ден да правя нещо – да мисля, да чета, да пиша и когато се върнах в България се оказах в една тотална дупка. Бях силно разочарована в началото от липсата на перспектива, но постепенно нещата се подредиха. Няма вечно нещастие, както и вечно щастие” – мъдро заключава Феята на думите. Така в най-тъмното се заражда сърцетупкането на блога й. „Беше красив октомври, но за съжаление, само това му беше красиво, защото се борех с намирането на работа и след като напуснах поредния „опит” на петия ден, аз просто си взех лаптопа и създадох блога. В началото пишех неща, които силно казано приличаха на статии. Но постепенно се намерих и започнах да опознавам себе си. Оказа се, че каквото прочета страшно много ми повлияваше в даден момент и писането ми се променяше с това. То си е чисто писателско упражнение и любовно такова. Така започна всичко” – това може да си го сложим вместо „Имало едно време …”

Първата публикация, доколкото си спомня, била някаква менторски настроена статия от рода „Десетте неща, които мъжете мразят в жените”. „След това почнах да си разказвам под една или друга форма преживяванията в чужбина и след това дойде лятото на 2010. Тогава страшно много ми се отприщи всичко, поне аз така го чувствам, и като се наблюдавам назад, във времето, като че ли промених стила си на писане и тематиката. Някои казват, че вече съм обсебена прекалено много – може, не знам, не отричам” – със смях размишлява Тея. Трудно ми е да намеря думи, с които да обясня стила на писане на моята фея. Самата тя казва, че текстовете й са като 3D – пробуждат картини, аромати, усещания.

Колкото до обсебването и диханието на всеки текст – то носи Неговото име – Валери! И така, вече осем години. „Той е вдъхновението ми. Той е човекът, в когото намирам не само опора, но и партньор, и конкурент и всичко онова, което аз не съм. Не пиша с идеята, че ще развълнувам някого. Пиша с идеята, че ще развълнувам един конкретен човек. Много ми се иска той да харесва нещата ми и да се гордее с тях. Може би и затова спрях коментарите в блога. Нямам нужда от чуждото мнение, а само от неговото”. Не е ли болезнено човек да е толкова откровен и разголен? „На мен лично ми е ОК така, защото това до голяма степен е силно терапевтично. Друг е въпросът, че съм получавала упреци, че е прекалено лично и по този начин мога да засегна хората, за които пиша, и наистина се е случвало да наранявам с честността си, но това е моят начин на писане. Може би някой ден ще имам и друг, но за момента е този” – категорична е Тея. Сериозно-разсеяна, по нейния си деликатен начин, казва, че публикува всичко, което излиза от потока на мисълта й не от силно его или от обич към работите си, а защото така й идва отвътре.

„Полагам всички усилия да съм доволна от това, което имам. Не става, но се старая”, казва феята. Нещото, което обаче й се получава, е да бъде благодарна. Благодарна е на журналистката Боряна Телбис и на нейния идол в писането Михаела Петрова, че са я забелязали и открили. Благодарна е на хората, които са избрали нейният текст „Тихопрошепнатидуми” да бъде включен във второто издание на проекта на Ваня Щерева „Любовни упражнения”, което се очаква в средата на февруари 2012 година. Благодарна е за силното влияние, което имат върху нея като тематика, като език и изказ текстовете на Вергиния Захариева, на Амели Нотомб и Калин Терзийски поне към онзи влажно-топъл четвъртък. Изненада ме с твърдението си, че не иска да бъде част от родните арт-среди и не иска да се запознава с писателите, на които се възхищава. Просто иска да съхрани собствената си представа и честота на сърцетупкания, които е създала за тях. Мъдро!

Цитира Милена Фучеджиева – „В моя Блог аз съм Бог” и ми казва, че приема само умерена, добронамерена критика и съвети от хора, които харесва като автори.

Тея казва, че е блогър, който мечтае да е писател и въпреки опиянението от мириса на хартия, все още не е готова да издаде нещата си, затворени между физически корици. Още една магия за изживяване. „Трябва някой много да се постарае да ме убеди това да се случи. Аз не мисля, че е дошъл моментът, защото има много хора като мен и дори много по-талантливи от мен. Искам да имам книга, но не знам с какво ще я напълня. Какво ще правя с нея ?! Това е огромен ангажимент към аудиторията, която те чете и ти трябва да си ужасно наясно с всичко, което ще произтече след такъв проект. Ако някой ден ми се случи, ми се иска да съм достатъчно зряла, за да мога да възприема всичко, което би последвало издаването на една книга.”

Към края на разговора ни Тея признава, че се страхува да не си повярва прекалено много, защото има опасност да падне отвисоко и затова гледа да си мълчи и да тушира еуфорията си. „Опасно е, а после не искам да ме боли. Аз нямам цел да изкарам някаква облага от писането си или да чувам хубави неща за себе си. Целта ми е просто да имам избор и възможност да кажа това, което искам”.

Днес Феята на думите иска само едно – семейство. Щастлива е и в очакване да стане официално Негова. През юни, край морето. С пожелание да създаде около себе си пространство, което да опише, подобно на Ирландия – „живописно, селско място, в което думата спокойствие придобива смисъл. Място на което усещаш как краката ти пускат корени. Чувството е несравнимо”. И може би това ще доведе до осъществяването на още една от нейните магии в запас – някой ден писането й да бъде по-близко до мъжкото, да успява да пише за отвратителни неща с много красиви думи, които не непременно те разплакват или натъжават. Може би!

Споделете

Тея Дия за сърцетупкането на един блог и тихо прошепнатите думи

Още от категорията

Берлинска среща в памет на голямата Татяна Лолова

Международният фестивал “Антистатик” примамва аудиторията с “Повече от един танц”

Икони на светци воини в изложба на варненския Военноморски музей

Българско Национално Радио