Бежанец да не си на този свят... Милиони бежанци сноват по нашата планета в търсене на по-добро място за живеене от размирната им родина. По силата на обстоятелствата бежанецът е и натрапник, и страдалец. Разчита на доброто сърце на онези, които имат свой мирен дом и родина. Но това, което светът може да предложи на пришълците, не винаги е достатъчно. Разрасналата се от август насам бежанска вълна от Сирия завари България неподготвена. Условията, които предлага страната ни на 11-те хиляди нелегално преминали границата емигранти са далеч от желаното. Бежанските лагери се пръскат по шевовете, условията на живот са изключително тежки. Някои от стъпилите на българска земя вече съжаляват, че са напуснали своята. Други гледат с четири очи да получат статут на бежанци и да потеглят към по-богатите страни на ЕС.

Настанените в бивше студентско общежитие на софийския квартал Овча купел, могат да се смятат за късметлии. Поне имат покрив над главата си и всяко семейство „разполага” с отделна стая, за разлика от приютените в училищни сгради на други места. Това споделя сирийката Лама, майка на четири деца, която ни казва през сълзи:

„Благодарим на българското правителство, че ни прие. Много, много благодарим. Не мога да продължа, защото ще се разплача...”

Друго е настроението сред група съвсем млади палестинци, губещи надежда, че някога ще получат статут на бежанци. Вече три пъти са опитвали безуспешно да преминат в Румъния. Мечтаят да стигнат до Швеция или поне до Германия.

„Нямаме пари, няма работа, няма топла вода, а навън е студено и мокро. Свършихме парите и вече всичко е проблем.”

От един от най-добрите бежански лагери в София се насочваме към най-проблемния – този в Харманли, близо до границата с Турция, откъдето идва напливът на имигранти. Отворен по спешност в началото на август, той се препълни още преди да бъдат довършени строителните работи. Трябваше да предлага най-добрите условия – фургони за по едно семейство с баня и кухня вътре, с топла вода и отопление за 430 души. В момента в лагера са настанени около 1300 бежанци, повечето от които на палатки, направо на земята, без вода, без ток, без отопление. Едва преди седмица електрически ток бе прекаран само до фургоните. Усилено се ремонтира старата казармена сграда, където да бъдат преместени хората от палатките. Трябва да е готова до 10 дни. В Харманли има 300 деца и двадесетина бременни жени. Най-често произнасяната дума при разговор с бежанците е „мафи”, на арабски „няма”.

Пред една от палатките срещаме тъжния поглед на малчуган с температура. А баба му Нерима започва да нарежда:

„Всички ние бягаме от ужасите на войната. Но тук в лагера условията са много лоши, няма вода, няма канализация, няма пари, няма храна, няма лекарства, а децата се изпоразболяха от студ. Много се надяваме да отидем в Западна Европа. Имам брат и сестра в Германия и братовчеди във Франция. Ако тук имаше по-добри условия, нямаше да искаме да ходим другаде...”

Попадаме в лагера в един от редките моменти, когато там пристигат благотворителни организации с дарения. Протестантската църква и сдружение „Самаряни” от Стара Загора са донесли обувки и дрехи за подгизналите и мръзнещи в палатките хора. Греят се около големи тенекиени кутии пред палатките, в които горят всичко дървено, което намират около себе си. Празни консервени кутии им служат и за съдове за храна. Хуманитарните организации са довели двама педиатри да прегледат децата. Някои от тях са откарани за по-обстоен преглед в болницата на Харманли с отити и бронхити. Доброволците отскачат до града, за да закупят и дарят нужните лекарства. Палестински лекар от Йордания, учил и живеещ в България, помага на колегите си с превода.

„Повечето деца кашлят, имат хрема и бронхити, възпаление на ушите и почти всички са с разстройство и болки в корема, съобщава ни той. – Дойдохме да помогнем с каквото можем. Голяма трагедия е тук. В момента вали, студено е, а виждате при какви условия живеят хората. Такива условия в бежанските лагери имаше през 70-те години във Виетнам и през 60-те в Камбоджа. Но подобни условия за живот да има днес в една европейска държава е срам и позор.”

Гневна съм, заявява и Диана Димова от сдружение „Самаряни”. За трети път посещава лагера и нещата стават все по-зле, вместо обратното.

„Просто потресаващи са условията, продължава тя. – А през нощта температурите са вече минусови. Ако така продължават нещата, очаквам да има и смъртни случаи. Това е хуманитарна криза. Разбираме, че с над 10 хиляди бежанци няма как да се справим лесно. Но вече толкова време не виждам да има ясен план за действие, а пълен хаос. Съчувствам и на служителите на полицията тук, и на социалните служби от града, които на доброволни начала се опитват да помогнат на тези хора в беда, но не им достигат и сили, и пари.”

Гневен е и директорът на лагера Жельо Желев заради това, че при скорошен бунт бежанците са изпотрошили част от новите бани и тоалетни във фургоните. Смята, че така те се надяват да бъдат по-скоро преместени при по-добри условия в друга държава. Не се ли чувства изоставен от правителството?

„Аз мисля, че сме изоставени от Европа, а не от правителството, е отговорът. Правителството си върши работата, но просто капацитетът на България е малък. Ние сме нация от 7 милиона души, колкото е населението на един голям европейски град. Нашите хора тук са ниско заплатени и самите те емигрират към Европа. Трябват ни пари, за да поддържаме съответното качество на живот на бежанците. А също и човешки ресурси, които са вече изчерпани.”

Снимки: Мария Димитрова-Пишо