През 60-те години на XIX в. българите живеели с усещането, че старият ред на съществуване в рамките на Османската империя е безвъзвратно отминал и идва време за големи промени. Вестниците разпространявали новините за бунтове и войни на Балканите и в Европа. Засилването на четническото движение показало, че има хора, които са готови да жертват живота си за така желаното освобождение. Тази обща готовност и решителност за борба, особено сред младите, образовани и будни българи, дава основание да се говори за национално освободително движение сред българския народ, който иска вече да отхвърли османско владичество и да възвърне своята самостоятелна държава. Сред различните идеи, предложения и начинания нямало единство, което да доведе до конкретни действия. Общият дух трябвало да се организира. В такова бурно време се появява Васил Иванов Кунчев, останал в историята като Левски – Апостола на свободата.
Той е роден на 18 юли 1837г. в гр. Карлово, в семейството на Иван и Гина Кунчеви, баща му починал рано. Васил учил в градското училище, а после и в Стара Загора. Неговият вуйчо – архимандрит Василий, го праща в училище за свещеници в Пловдив. В 1858 г. се замонашва под името Игнатий. През 1861 г. се отказва от духовна кариера, но остава „мирски дякон“ и отива доброволец в Белград, където Георги Стойков Раковски свиква Първата българска легия. В щурма на Калемегдан, младият Васил Кунчев проявил смелост и сръчност, а един негов скок накарал съратниците му да възкликнат – "това е левски(лъвски) скок" и оттам останало прозвището Васил Левски. След легията се връща в Пловдив. Арестуван е временно, след което учителства по селата. В 1866 г. емигрира във Влашко (дн. Румъния). Прекосява България като знаменосец в четата на Панайот Хитов, която със сражения за 99 дни си пробива път до Сърбия. Там изкарва подофицерския курс на Втората българска легия и след тежко боледуване отново се озовава във Влашко.
В странстванията си Левски срещал много хора, слушал техните настроения, спорел и постепенно формирал своята идея в служба на Отечеството. Искал българите да се освободят сами, без чужда помощ с всенародно въстание подготвено от комитетска мрежа. Така Левски тръгва като апостол сред народа, да проповядва една нова вяра, в която самият той твърдо вече вярвал – Свободна България.
От 1869 до 1872 г., в обиколките си из българско, постепенно изплел мрежата на Вътрешната революционна организация. В революционните комитети по градове и села привличал най-будните, смелите и верни на каузата българи.
Около 1870 г. Левски създава такъв комитет в старопланинския град Златица. Неговото убежище било в църковния метох, собственост на близкия манастир „Свети Георги“. Градът по това време е център на кааза с население от около 5000 души, от които мюсюлманите били 4500, и само около 500 християни. "Тъкмо на такива места турците най-малко са очаквали, че може да има такъв комитет" – разказва Иван Иванов, д-р на историческите науки. И ни пренася в сградата на метоха в Златица, запечатала завинаги спомена за Васил Левски:
След като изградил мрежа от десетки комитети, името на Левски започнало да се шепне от ухо на ухо и се прочул сред сънародниците си със своята ловкост и съобразителност при избягването на клопките и затрудненията, заради властта, която го издирвала "под дърво и камък". Най-важни обаче са идеите на Апостола, а дейността му бележи връх в нашето националноосвободително движение. Той нито веднъж не се отклонил от целта – за организиране на самостоятелно българско въстание, за въоръжена революция, предвождана от революционните комитети. Левски вярвал, че революцията ще успее само ако в редовете ѝ участват най-заинтересованите българи. Погледът на Апостола се простирал и по-далеч – в освободената българска държава той предвиждал да се създаде чиста и свята република, в която да господстват справедливостта и равенството на различните народности. Левски обаче не доживява до избухването на Априлското въстание. През 1872 г. е заловен и осъден на смърт, качен на бесилото на 18 февруари в София.
Съдебният процес срещу Васил Левски остава забулен в тайнственост. За него не пише нито турската, нито световната преса. Светът не знае за драмата в софийския конак, където един българин надвива властта на цяла империя със своята воля и вяра в народното дело. Освен за процеса срещу Левски, енигма до днес остава и гробът му в София. Има много версии и предположения, къде може да почиват костите на този велик българин, никой обаче не може да даде неоспоримо доказателство къде трябва да бъде издигнат негов надгробен паметник.
По-важното е, че Левски чрез заветите си живее в съзнанието на хората. 150 години след неговата гибел, по-точни от всякога звучат думите му: "Нашето драгоценно Oтечество се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи".
Снимки: БГНЕС, zlatitsa.com, YouTube@AlexanderSeniorMitov
Наричат Никопол "градът на вековете" заради неговата хилядолетна история. Той възниква като селище още през 169 г. по времето на римския император Марк Аврелий. През 629 г. византийският император Никифор III Фока преименува града на Никополис, което..
Дали сред експонатите в музеите могат да попаднат и някои фалшификати, дотолкова добри, че да не отстъпват на оригиналите – по тази тема се носят слухове и се правят спекулации, но в момента цяла поредица от исторически фалшификати гостуват като..
Комплекс от десетина малки къщички, разположен в южната част на Скалния град Перперикон, разкриха археолози под ръководството на проф. Николай Овчаров. По думите му, става дума за цял квартал, датиран от XIII – XIV век, който силно напомня на..
Днес Българската православна църква почита света великомъченица Варвара – девойка от знатен род, посечена заради християнската си вяра в началото на..