За да видиш къде си, трябва да се погледнеш отстрани

Гост в "Другата истина" бе Ваня Минева, а разговорът с нея започнах с въпроса как видя Франция през октомври 2011?

С уважение към културното сърце на Европа и много любов към моята бедна, но моя България.

Възможността да пътувам за Франция дойде изневиделица. Трябваше да взема решение за броени секунди. Ще кажете, че кой не иска да види Франция! Така реагирах и аз, а минути по-късно ме връхлетя тревожността на човек, който вече отдавна е свикнал да "пътува" само през Интернет- пътуване, което можеш да прекъснеш с чаша кафе от собствената си кухня и да продължиш откъдето си стигнал без да се тревожиш, че автобусът няма да те чака, или че метрото е претъпкано и може да пропуснеш спирката…
Полетът София-Париж мина в дъжд и мъгла. Така ни посрещна и летище "Шарл Дьо Гол". Трябваше ми много време да се ориентирам как да откривам информацията, която ми е необходима. В съвременна Европа всичко ти е под ръка- информационни табели, електронни табла, карти, брошури... Но всичко, което е удобство и ежедневие за хората там, за непознаващия реда чужденец е страшен шок. Като повечето непътуващи често българи, вместо да чета, в първите си часове във Франция аз успях да задам сигурно десетки напълно ненужни и неуместни въпроси... Но човек се учи. Най-вече го учи неволята. Когато си сам и трябва да се справиш за кратко време, колкото и да си стресиран, просто нямаш друг избор... Та къде с питане, къде с четене, къде с цената на грешки и изгубено време, някак стигнах от летището до Националната опера, а после с метрото и до Радио Франция.
След стреса от тесните влакчета под земята брегът на Сена ме върна у дома. Сетивата ми се отпуснаха и аз се му се доверих. И вече не бях на чуждо място. Вървях бавно край голямата река и се чувствах добре. Спокойна, защитена, усмихната.

Светът трябва да се опознава на място. За да излезем от виртуалната стая на Матрицата, която сами сме създали. Да, точно като в едноименния филм, животът мирише на пот- твоята и тази на другите. А паниката е прилепчива и случаен инцидент в метрото превръща относително спокойно жужащия човешки поток в напрегната безпосочна лавина, за която галериите на подземния транспорт изведнъж се оказват тесни. Но без реалното отиване на брега на Сена нямаше как да усетя мириса на вода и да разбера колко много обичам моя Дунав. Защото, както вече казах, след стреса от тесните влакчета под земята, брегът на Сена ме върна у дома. Сена ме спаси от страховете ми, аз се доверих на Париж и отворих всичките си сетива за да видя със сърцето си Франция. А както казва Антоан Дьо Сент Екзюпери "Истински виждаме само със сърцето си"…

Но през Париж само минах. Живях 9 дни в Амиен. И това, което сега повече от всякога искам, е и моят град да е поддържан и пазен с такава любов и внимание, каквито видях там. Защото няма по-уютно място от това, където е домът ти. А моят дом е Видин. Амиен е миньорски град. Но през последните години държавата е наложила строги екологични стандарти и градът полека лека се е изчистил и продължава да се чисти- в буквалния смисъл- мият улиците всеки ден; избелват фасадите на сградите сантиметър по сантиметър; отглеждат цветя дори там, където няма земя- монтират в паважа конструкции за саксии и си създават уют. Това са поколения и поколения, работили във въглищните мини, които под черния прах са мечтали за чист и светъл град. И сега си го правят.

 

Най-красивият им архитектурен паметник- Катедралата, е избелена донякъде- процесът продължава и там може да се види за каква чернилка става въпрос. Всичко е в мотивацията! Много искам да вярвам, че видинчани вече няма да чакат някой друг да направи дома ни красив. И нека не се оправдаваме с това, че там си били надмогнали на харча... Не е така- за тези девет дни, през които бях там, хората в Амиен- град с около 135 000 души население, участваха в предварителните избори на Франсоа Оланд; протестираха срещу икономическите мерки за овладяване на световната криза, които застрашават социалните им придобивки; подкрепиха с граждански протести чуждестранните студенти, останали без общежития; ефективно стачкуваха медицински работници и служители в детски градини и ясли... Но и посрещнаха Лени Кравиц, който започна от Амиен европейското си турне; участваха в международната инициатива бялата нощ без инциденти; деца и младежи организираха страхотен празник на "спешната помощ" със състезания на младежки формации огнеборци, полицаи, парамедици... Живот, като живот. Наистина много ми се иска и ние да си върнем спокойното и ведро отношение към живота, с уважение към малките неща, с търпение към другите и почтеност в ежедневните си ангажименти- всеки в професията си. И както казва Станислав Страниев, може да успеем да се срещнем в един друг живот. Та... "До другия живот, довиждане"...