Любомир Бояджиев: "Хората на излизане от театъра не обръщат кофите за смет, а се сещат, че могат да погледнат звездите"

Имало едно време едно средностатистическо българско семейство, в което мъжът и жената- хора вече в златната възраст- си мечтаели да се спасят от сивата мъгла на безпаричното оцеляване с едно малко чудо- да им паднат, така, пари отнякъде... Ама много пари! И защото приказките трябва да са поучителни, Илко Иларионов създава една точно такава история- почти истинска, почти взета от "натура" и пресъздадена на сцената почти без завеса, кръстена просто "Молба до Господ". Молба, защото всичко в тази история тръгва от горещо пожеланото от двама души общо чудо:

 

"Да свърши това безпаричие, Господи! Да имаме достатъчно и за боза, и за баничка! А не всеки ден да избираме или... или..."- скромно желание на рано демобилизиран военен и рано свалена от сцената актриса, които толкова са затънали в битието, че почти са забравили защо са заедно. Почти, защото както във всяка приказка, и в тази- за да се случи чудото- трябва да има винаги и по мъничко "почти"... И тръгва от сцената една хем приказна, хем делнична история за една почти забравена любов- почти задушена в грижи, съмнения, недоверие, издребняване, хитрувания и изневери... Но добре, Господи, че всички тези битовизми са почти, та в отмятането едно подир друго на явни обвинения и дълго крити грехове, един мъж и една жена успяват да проумеят, че са не просто двама съквартирани в този живот, а са две души, които се обичат. През истински смях и истински сълзи тази хем приказна, хем делнична история преживяват на сцената отново и отново актьорите от Драматичен театър "Драгомир Асенов" Монтана Ирина Димитрова и Любомир Бояджиев. Живеят без завеса час и половина от живота на един мъж и една жена, така, като го е създал авторът на пиесата "Молба до Господ"- Илко Иларионов и както го е режисирал Юри Статков. Мъжът и Жената- Любомир Бояджиев и Ирина Димитрова- са наши събеседници в "Калейдоскоп" днес- за да си говорим за изхабените фалшиви истини и възможните вълшебни приказки. Разговорът ни върви в опаковката от песни на Тодор Колев.

Изкуството възпитава развличайки, казват класиците. Казват още, че няма по-голямо удовлетворение за актьора от това да усмихне един тъжен човек... Ако е успял, след лежерно изпратената към притихналата зала реплика-точка на спектакъла, публиката е на крака. Актьорите се покланят. Наричаме този поклон финален. Но дали поклонът и аплаузите са край на общуването на актьорите с публиката- питам уморената и трепереща още в кожата на своята сценична героиня Ирина Димитрова:

"Създадохме този спектакъл с много любов. И искрено се надявам тази любов да е прескочила рампата и да е влязла при хората, при публиката. Нашите двама герои са истински- човешки съдби с мечти, караници, недоразумения... всичко, което го има в ежедневието. В този час и 40 минути са събрани различни житейски ситуации, от които всяка по отделно са се случвали и се случват в живота ни. Когато те са събрани на куп, за актьора е много тежко- защото се влиза от емоция в емоция. В същото време е и прекрасно. Слизаме от сцената уморени, щастливи, малко замаяни..."

"Обич е посланието на нашата пиеса"- пише в програмата на спектакъла "Молба до Господ" на Илко Иларионов. Но може ли да има "Щастие за всички и никой да не бъде пренебрегнат"- както мечтаят в "Пикник край пътя" фантастите братя Стругацки? И не се ли уморява душата на човека от дългогодишното безрезервно обичане? Питам директора на театър "Драгомир Асенов" в Монтана- Любомир Бояджиев:

"Светът се крепи на три основни стъбла- истина, добро и красота- цитирам по памет Солженицин. Ние- които сега работим в театъра, сме малко луди хора, защото театрите вегетират. Да питам ли кому беше нужно да се прави тази рИформа и да се унищожават единствените културни институти в малките населени места?! А и там театърът е нужен. Хората на излизане от театъра не обръщат кофите за смет, а се сещат, че могат да погледнат звездите. Търсят, питат се от кога не са прегръщали човека до себе си... А в същото време- когато те се прибират у дома, ние излизаме от работа и сядаме да пием по една ракия... Може би и затова ни зарязват жените и си отиваме ненавреме- с разбити сърца..."

 

Да, никога на българския театрал не му е било лесно... Влезе ли се в темата за актьорското битие, има и пристрастия, и откровения. Говорим си днес Любомир Бояджиев- роден в Ямбол на 20 февруари 1950 година; завършил актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов"; работил в театрите в Монтана и Ямбол; записал в сценичната си биография запомнящи се роли в спектаклите "Честна мускетарска", "Езоп", "Иван Шишман", "Царска милост", "Дивият ангел", "Януари", "Суматоха", "Бряг", "Зидари", "Жорж Данден", "Укротяване на опърничавата", "Снаха", "Женско царство", "Макс и Мориц", "Когато гръм удари", "Кой ми сви панталоните" "Догодина по същото време", "Селото на таласъмите"... Носител на редица награди... С два инфаркта и право на пенсия по болест... Но! Останал на сцената въпреки реформата- или може би за да спасява както може обичаната професия именно от нея- от "рИформата"...

"Тази реформа е геноцид над провинциалните театри"- категоричен е актьорът.
Минути преди края на днешния радиокалейдоскоп питам позналия много пъти горчивината на отговорността да спасява своя театър директор Любомир Бояджиев- има ли надежда българските държавни мъже да си върнат уважението към българското изкуство?

"Може би ако хората, които вземат управленски решения, бяха и хора, които реално работят и са професионалисти в същата сфера... Но за последните 20 години това май не се случва у нас. Аз от политика не смятам, че разбирам. Ясна ми е нашата мисия- на артисти, които трябва да отговарят на естетическите потреби на своята публика- в неголемите градове и малките населени места. Защото е лъжа, че столични трупи ще дойдат в Димово, Вълчедръм, Лом или Бойчиновци. Ние сме тези, които сме с нашата публика. Може не винаги да сме й достатъчни, но се стараем..."

Разговорихме се днес с актрисата Ирина Димитрова от драматичен театър "Драгомир Асенов" Монтана и директора на театъра Любомир Бояджиев. Започнахме от тъжно-смешната драма на един мъж и една жена, която те пресъздават в пиесата на Илко Иларионов "Молба до Господ", за да влезем от там в темата за изхабените фалшиви истини и възможните вълшебни приказки в драмата на съвременния български театър. А третият ни "събеседник" в предаването бе музиката на Тодор Колев- който- с правото на преминалия в Отвъдното класик- ми се иска да цитирам преди финалния аплауз на днешния радиокалейдоскоп:

"Имало едно време в България много приятни семейства, да знаете! Много приятни семейства- български, с много хубави хора- българи, отворени, услужливи, възпитани, любезни. Човеци в тая държава е имало!... Кажете на децата си! Може би някой ден пак ще има..."