Максим Генчев: "Моят Лѣвскій е жив човек"

Силните мъже на България тъгуват по суровите времена на абсолютните истини, ясните позиции и почтените битки, в които мъжът прави своя избор веднъж и завинаги. Без условия. Избор, който го държи изправен и го връща в боя, дори когато е победен.

Достойните мъже вярват, че вътрешната Светлина на човека идва от постигнатото равновесие между Родолюбието, Гордостта, Смелостта, Вярата и Силата- свещен пентаграм, гравиран в сърцето, по който се разпознават истинските водачи. Те са героите във вечната битка между Светлината и Мрака.

© Снимка: Максим Генчев, личен архив

Всеки народ има своите легендарни герои, които участват в тази битка. Ние имаме Левски. Затова филмът на Максим Генчев за Апостола е филм за Родолюбието, Гордостта, Смелостта, Вярата и Силата на България. Защото свободата да избираме какви искаме да сме днес, е предопределена от познанието ни за старите български мерки за добро и зло, за красиво и грозно, за достойнство и низост, за смелост и лудост, за безсрамие и свян, за преходно и вечно... И всички, които участват по сърце и съвест в създаването на филма "Василъ Лѣвскій" вярват, че този филм ще сложи началото на истинската легенда за Апостола Левски. Затова няма нищо случайно в това, че козовете на Съдбата се подреждат така, че в този филм точно Веселин Плачков да е Левски:

© Снимка: Максим Генчев, личен архив

"Чувствам се белязан от тази роля. От тук нататък всичко от Левски остава в мен"- признава актьорът.

Говорим си днес в "Калейдоскоп" за достойните мъже, които се припознават в нашата история с готовността да отстояват българския дух такъв, какъвто са го пренесли през вековете дедите ни. Достойните мъже искат да са днешното продължение на своя род такъв, какъвто са мечтали да го видят дедите ни. Защото човекът прави времето героично, а не обратното. И когато Левски е казвал, че трябва да си свършим работата, той го е разбирал буквално- да направим това, което друг не може да свърши вместо нас. Така мисли и човекът, през сините очи на когото в новата филмова продукция ни гледа Апостолът:

"Левски и хората около него са били сурови. Вярвали са и са действали. Ние правим това, което те са правили. Показваме през какво са минали, как са минали- първични, истински, понякога тревожни, понякога съмняващи се, понякога несресани и мръсни, понякога болни... Снимаме във водите на Дунав при 10 градуса температура. Студено ни е. Затова сега нямам глас. Мен тези условия ме мотивират. Другите също. Казваме клетвите. Скачаме от лодките. Плуваме. Влизаме пак обратно... Така е било. И така трябва да бъде при нас, за да го пресъздадем точно." 

Веселин Плачков и момчетата, които във филма за Левски са войводите от неговото обкръжение, чувстват атмосферата на българското Възраждане като свое време. Но това най-българско време нямаше да оживее точно сега на филмовата лента, ако не беше упоритостта на един наш земляк, че трябва на всяка цена да направи филм за Левски.

Този човек се казва Максим Генчев и в първия ден от снимките на филма във Видин с него си поговори Лора Русинова:

"В нашата история има поне 70-80 свръхгерои, каквито светът не познава. Българското Възраждане има своите уникални личности, които просто трябва да се съживят. Просветителска е целта на този филм- нека да го видят всички! Българския герой. Българския Лъв"- категоричен е режисьорът на лентата Максим Генчев.

"А за Веси- само го гледам и му се радвам..."- лаконичен е режисьорът.

"Максим ме оставя да съм аз- примерно болен съм, играл съм с 39 градуса температура... Ние всички вярваме в това, което правим. Максим вярва, продуцентът вярва, актьорите вярват, всички вярват"- признава Веселин Плачков.

Във важните мигове от живота на всеки от нас случайностите не са случайности. Как иначе да си обясним факта, че роденият във Видин (в последната, паднала под робство българска твърдина) Максим Генчев среща в Плевен (града-емблема на българското Освобождение) синеокия млад мъж с карловски корен, в който познава своя Левски? Гледам Веселин Плачков- и както казва режисьорът на филма Максим Генчев- му се радвам.

Естествен, открит, прям. Говорим си с него в последния ден от снимките, които се случиха във Видин. Работил е предния ден на терен до 3 след полунощ. Прегракнал от студ, напрежение, умора. Но не забравя да ми донесе чай... Има такава порода- точни хора. Истински. Независимо от времето. Или въпреки времето. Те с лекота преодоляват битовите разлики и прекрачват от една епоха в друга, защото са си такива. На снимачната площадка това е предимство, над което актьорите надграждат всичко, което им е потребно като познание за образа, в който влизат.

Веселин Плачков сега живее със страстите, съмненията, отговорностите на Васил Иванов Кунчев. На Дякон Игнатий. На Апостола Левски- Българският воин на Светлината. За когото знаем хем много, хем малко... Казват, че преди всяко важно решение в живота си Васил минавал през Карлово- да се види с майка си. Казват още, че когато излязъл от манастира, на нея оставил отрязаните си коси и заръчал да ги пази- като единствена връзка с него- избралия да няма гроб. Когато донесли на майката страшната вест за смъртта на сина й, тя само казала: "Никакво жито няма да варя. Васил никога няма да умре". Сякаш отдавна е знаела, че нейният син е белязан с древния знак на Пазителите на българския род.

Има ли я вярата, тогава в живота както на отделния човек, така и в живота на човешката общност, стават чудеса. Вярата обаче се подхранва от традиции, семейство, ритуали- които ние, българите, за жалост сме позанемарили. Това е мисията, която са си избрали хората, които участват по сърце и съвест в създаването на филма "Василъ Лѣвскій".

"Много неща са изчезнали от живота ни... Е затова сме и такива- във всичко се съмняваме. Не вярваме. Избягахме. От нас самите си избягахме. Аз не зная какви филми трябва да направим още. Да се започне от Левски и да се продължи нататък. Да се изповядва този морал и тези ценности. Не е сложно. Просто трябва да се върнем към нас си"- казва Веселин Плачков. 

Не попитах актьора къде и кои епизоди следва да снимат, след като си тръгнат от Видин. В крайна сметка детайлите в хода на продукцията са работа на онзи, които са в нея. Най-важното е филмът да си свърши работата- да ни даде истинската легенда за Левски- Българският воин във вечната битка на Светлината и Мрака.

А вярата, че го имаме- нашия воин на Светлината, ще ни върне сигурността, че и ние- българите- сме във Времето. И Времето е в нас. То нас обръща и ние него обръщаме...

Фоторепортер на миговете, уловени по време на снимачните дни край Видин- Светослав Цветанов.

П.П. И защото всяко поколение носи своя образ за Апостола, ето ви три творби, дело на автори от три поколения, които доказват колко съвсем навреме идва филмът "Василъ Лѣвскій".

"Нужен си ни и днес, Апостоле"
поема от Орлин Орлинов

Дом не завъртя, люлка не люля шарена.
Либе нямаше да му сложи възглаве,
да го срещне на прага с кърпа кенарена;
да му тури софра, да му лъхне на здравец.
Нива нямаше, покрив нямаше, нищо си нямаше.
А и теб ти се щеше остен да размахаш във здрача,
че на есен браздата в черната угар те мамеше,
и косата ръждяса напразно да чака косача.
Но ти имаше работа, тебе чакаше делото.
И само насъне, затулен в студените тайници,
една бяла и мека ръка ти погалваше челото,
и докосваха твоите устни две устни омайници!

Нам са нужни не молитви и не евангелия
срещу султана, срещу Аллах!
Нам са нужни въоръжени до зъби ангели
с манлихери и байряк над тях!
И не чети с руйно вино и печени шилета!
Не така, байовци, не така!
Нам ни е нужна народна войска!

А твоите грошове броени
и точно в тефтера записани,
са капитал на цял народ!
Твоята сметка бе ясна,
и мъжка и истинска,
какъвто беше и твоят живот!
Чифт цървули, комат хляб, шепа маслини-
нищо повече! Нищо за себе си!
Алтън настрана не събра!
Ти ни даваш урок вече сто години
как се пастри народна пара!

Грошът, колкото и да е малък,
щом е за делото определен,
той е къс от народния залък,
той е наш- не на теб и мен!
Ний не сме си надвили още на харча!
Още, байовци, нечий залък нагарча!
Нека помним- не са думи само това,
нужна е работа, не пусти слова!
Нека разхитителят и мародерът,
нека хитрият лицемер,
видят твоята присъда в тефтера-
твоя беден, но страшен тефтер!

А можеше в черно расо
да си останеш цял живот,
сред тихостъпните монаси
под хладния църковен свод.
Сред неувяхващи чимшири
молитви кротко да шептиш,
и твоят дух покой да дири,
да се пречистиш и заспиш.
Но ти дочу гласът народен
дошъл от робските поля
и твоят глас разтърси свода
иконостаси разлюля...
Не мога да търпя! Не мога!
Когато ятаган свисти
и пред олтарите на Бога
кръвта на българин шурти!

Вдигни си меча, Михаиле!
И накажи, и удари!
Не стигат ли тъги, кажи ми?
О, Господи, отговори!
И падна расото! И в мрака
на глухата църковна нощ,
загуби Господ своя дякон,
един народ намери вожд!

Сто години, Българио, майко мила!
Сто години, Българио, отечество мило!
Виси, виси със страшна сила
в душите ни едно черно бесило!

На пашите кадни изгниха им костите,
а в сините карловски небеса,
греят твоите сини очи, Апостоле,
в жълти буки си вее твоята руса коса!
И напусто и празно учени мъже
дирят гроба ти!
Няма гроб оня, който в бой за свобода умре!
Няма смърт, щом герои зачеват утробите
на юнашките майки от Пирин до Черно море!
Не е ли така по-добре, да не знаем къде си заровен?
Да мислим, че жив си, юнак и левент хубавец!
И на всяка юнашка могила с поклон синовен,
една детска ръка и за теб да полага цветец!

Твоята стъпка личи по пътеките кози,
твоят глас в късна доба ни буди от сън,
твоят поглед се взира в мен, в теб,
в онзи, във този-
кой от нас ще изпъдиш навън?
Не е тоя предателят, само дето търчи до конака,
не е само това измяна към ред и борба!
Върши тежка измяна и оня,
който в мазето с престилката чака,
да тури на показ на лъвчето знака,
да надуе геройски тръба,
да се перчи с хвалба!

Ти ни трябваш и днес, Апостоле!
Да ни кажеш ни трябваш, Апостоле,
как се люби народ, Апостоле,
как се служи на род, Апостоле,
как се дава живот, Апостоле,
за живота живот, Апостоле!

Тъмна е килията, тъмна е!
Черна е джамията, черна е!
Ръцете горят!
От як гранит иззидан е тежкият зид!
Не можеш зидът разби,
ни сили имаш в себе си, уви!
Тъмна е килията, тъмна е!
Черна е джамията, черна е!
Ти знаеш утре какво те чака,
а гъмжи, бръмчи като кошер конака!
Летят депеши напред-назад
от София до Цариград.
Чука морзът, чете султанът:
Баш комитата Левски край Ловеч е хванат!
Левски е хванат- шушука аскерът.
Няма бейовете от кого да треперят.
- Левски е хванат! Лески- шейтанът!
Ходжи вият от минаретата...
-Добър Аллах!- каймакамите пуфкат с кеф наргилетата!
Тъмна е нощта, тъмна е!
Черна е вестта, черна е!
- Левски е хванат- шепнат от порта на порта по мръкнало-
черно око, черна уста го издала
в едно ханче край Къкрино...
Смърт на издайника- дуло просветва.
Уста изричат мъжка клетва!
И млади булки порти отлостили
провождат в мрака млади апостоли.
Пушки нарамват за бой юнаците
не хващат вяра на морза конаците...
Левски е жив! Жив е Апостола!
Не отпущайте бойния ред!
Праща заповеди Централния комитет!
Вятър ечи, Балкан стене, та люшкат се буките!
На бой, момци, за свята и чиста република!
Тъмна е килията, тъмна е!
Черна е джамията, черна е!
Не тупай сърце, сключи се, уста.
Иде мигът върховен да кажеш:
Сам съм, ако някой има вина-
аз съм виновен!

Присъдата ти бе бесило.

Заповедта- без кръст, без гроб.
Да няма никой- даже поп, ни опело, ни кандило.
Перо ти дадоха и лист
да молиш прошка от султана.

Засмя се ти, а бял и чист
пред тебе листът си остана.
И тръгна горд, и тръгна сам към заледеното бесило, 

очакваше те сякаш там
не смърт юнашка, а венчило!
А беше твоето заптие
и голобрадо и зелено.
-Не се повъртай, бре момче,
по-скоро, че ми е студено!
И над вековната тъга
виелицата разфучана,
залюшка мъжката снага
като езика на камбана!

Малка е моята земя! На подвизи необозрима!
Светът има Гарибалди, Робеспиер и Марат!
България- Левски има!
И познат или непознат,
Левски е син на целия свят!
Левски е знаме, ярка звезда
в глобуса на световната свобода!
И тая звезда блести и сияе,
смърт и забвение тя не знае!
Такава е звездата-
звездата си свети
напук на големи, но мъртви планети!

Вий, потомци, помнете добре,
как родина се люби, как сърце се раздава,
как се дарява живот...
Левски в боя неравен загуби,
но спечели република свята и чиста
за един изтерзан от робия народ!
...

Дамян Дамянов
"НАРОДЕ????"
стр. 115

...А страничката, види се, е мокра...
Какво? Сълза? Кал? Кръв?... Листът мълчи.
Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!
Нима е носил кал - тъй чист дълбоко?
Той - чистият, с безсълзните очи?
Чия ли кал - ако е кал? - сребриста
светлее в жълтеникаво клише?
Чия ли кръв е капнала на листа?
Чия ли мръсна болка свети чиста
по пътя му към святото въже?
Какво е питал с този вик, раздърпан
в шест букви с питанки накрая? И плачът
пелин ли жъне с четирите си сърпа,
които карат всеки да изтръпне?
Подир "Народе????" И мълчат! Мълчат!
Какъв "народ"? И кой "народ"? Проклето
въже от Къкрина до София виси!
Какъв народ бе племето, което
тъй не успя от двайсет заптиета
единствения - него - да спаси?
Къде се беше изпокрил? Къде бе
се поприбрал на топло и добре,
та не можа на оня вълчи хребет
една потеря малка да издебне?
А тръгнал бе за него той да мре!...
За същия... Един от двайсет воден.
Един измежду цял народ "свещен"...
От четри страшни питанки прободен,
и днес кърви духът ми цял - "Народе????"
Ни глас, ни образ... Питанките - в мен!
И, грях - не грях, ги вадя и се кръстя -
под тях, прости ми, Боже, лик личи:
ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо...
А ти, народе мой, и чист, и мръсен,
на онова въже го окачи!
...

Златина Великова
Спи, Дяконе! Не се събуждай!

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Остани в незнайния си гроб!
Добре си ти... От там не виждаш
съдбата на достойния ни род.

Не виждаш майките, които днес не раждат.
Стариците край кофите за смет.
Бащите със джобове празни,
в ръцете с куфари и здравец за късмет.

Децата ни са вече на изчезване.
Селата мъртви. Пусти градове.
Строим хотели, паркинги, гаражи...
Край просяка минава БееМВе.

На "пътя към Европа" се продават
в ръцете с кукли малките моми.
Те детството си в сънища сънуват.
Стаена скръб в очите им гори.

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Добре си там под тази черна пръст.
Завиждам ти за туй, че не дочака
мечтите си, разпънати на кръст.