На Йордановден в "Калейдоскоп" сме на блага приказка с Йорданка Манкова от Етнографския музеен комплекс "Свети Софроний Врачански" във Враца.
Йорданка Манкова е родена на 1 октомври 1945 година в Монтана, но расте в село Мърчево. Завършила е българска филология в СУ "Климент Охридски" и от февруари 1971 година, та до днес, работи в Регионалния исторически музей във Враца.
Заедно с Николай Дойнов през 80-тте години на миналия век създават Етнографско-възрожденския комплекс, където Йорданка Манкова е главен уредник. Автор е на три монографии- "Като злато пресеяно"- 1992 година, "Култът към водата в българската фолклорна култура"- 1996 година и "На душата да облагнее"- 2006 година. Има над 100 научни публикации и над 150 научно-популярни статии.
През 2012 година излезе съставеният от нея фолклористичен сборник с народно-песенно наследство от Врачански регион- "Иманье без довършуванье". В предговора към книгата Йорданка Манкова казва, че идеята за наименованието на сборника е взела от репликата на баба Симеона Ашламашка, от село Михайлово, с която животът я срещнал някъде в 70-тте години на миналия век. Тогава възрастната жена й казала:
"Народната песен, мале, е иманье без довършуванье. Него ни молец го яде, ни огин го гори, ни крадец го краде".
Това "иманье без довършуванье" Йорданка Манкова събира и препредава от миналото към бъдещето.
А с щедро и топло сърце Йорданка Манкова е орисана от първия си ден на Белото видело. Защото раждането, детството и израстването й са белязани от едно събитие, което звучи като взето от вълшебна приказка.
Историята за онези времена разказва дъщеря й- известният психотерапевт Мадлен Алгафари.
На жената, отгледала Йорданка Манкова, тази и реална, и митична светла жена, с библейското име Мария, Мадлен посвещава стихотворение, което започва така:
Научих какво е това благородство-
любов при липсата на кръвно родство:
Сестрите на моята баба рождена-
жената по кръв и по име Добрена-
затрили за дълго на мама следите,
а те пък потънали в мъка горките,
когато угаснала млада Добрена,
току-що от Господа с рожба дарена.
Сестрите на дедо, от скръ покосени,
се пръснали бързо от село на село
да дирят останала прясна вдовица-
женица за брат им, за мама- светица,
която досуш като майчица родна
поела с ръце и сърце благородно
кърмачето малко, без майка остало,
сърцето на дедо- осиротяло.
Тя свои деца оттогаз не родила,
но Господ дарил я с дваж майчина сила-
отгледала мама, а после и мене,
обичала дедо през цялото време.
След цели шейсет благодарни години,
когато и дедо от нас си замина,
прошепна тя скръбна, но мъдро смирена:
"Сложете и него да спи при Добрена!
Да си се порадват! За мен има време!"
Сестрите на моята баба рождена-
жената по кръв и по име Добрена-
разбрали тогава, че мама е жива
и хукнали те през глава да я дирят.
По изгрев пред дедовото погребение
съдбата изпрати й чудно знамение-
в един ден загуби едничък бащица,
ала си намери тя родни сестрици.
И днеска потръпвам от силна възхита,
как в страх им продумаха плахо очите:
"Сърцето ни плаче, но и се радва!",
как с дарове свидни като за сватба
те първом подириха моята баба-
жената най-силна, но в този миг- слаба-
светицата, дето отгледала мама,
когато сестрицата тяхна я няма.
И й целуваха с почит ръцете,
и коленичиха ничком в нозете...
Чак после те гушнаха мене и мама!
Да го опиша сега? Думи няма!
Ти, мамо, си истински благословена!
С две майки-светици от Господ дарена!
Дваж-майка Мария и майка Добрена!
Пък аз се гордея, че съм родена
от точно такава богата жена,
предала ми щедро навеки с кръвта
и благородната селска душа!
© Снимка: Йорданка Манкова-личен архив
Стихотворение, което може да разплаче и човек без сърце... Такава- приказна и истинска, до ранимост човечна, е рождената история на Йорданка Манкова. Отгледана с толкова любов, колкото може да носи само едно женско сърце.
Научена да раздава тази любов през всеки ден от живота си- както на децата си, така и на всичко, до което се докосва. А още в младостта си тя избира да се посвети на българската народна мъдрост, естетика и обредност. От колко време е тази любов?
"И така 43 години... Постъпих на работа в музея на 9 февруари 1971 година. Сега съм на финалната права, защото работя близо 10 години над възрастта за пенсиониране. Искам вече да дам път на младите хора.
Тръгвам си удовлетворена, защото заедно с моя колега Николай Дойнов създадохме нещо много добро- Етнографския музеен комплекс. През годините се придържахме към едно основно изискване в музейната работа- да показваме типични неща за региона; да показваме неща, които другаде не могат да бъдат видени; да показваме неща, които са интересни за хората; неща, които са емблематични за региона, че и не само за региона, но и за националната ни култура. Като експозицията, посветена на Дико Илиев например. Дико Илиев е оставил 50 творчески години на врачанска земя. Тази земя го е вдъхновявала."
Най-ценни за Йорданка Манкова са срещите с хората, които са били живата връзка с историята на нашия Северозапад. Или самите те са историята на този край- като легендата Дико Илиев. И докато Йорданка Манкова ми говори за него с уважение и топлота, си мисля колко щастлив човек е тя! Обяснява ми със зряла мъдрост, че е време да се оттегли на заслужена почивка, а говори за работата си с такова пристрастие, сякаш днес е първият й работен ден в музея! Не мога да си представя как тази жена ще се раздели с всичко, което са докосвали ръцете й, което е възстановявала и подреждала през годините в залите на Етнографския музеен комплекс с обич и отдаденост.
Тази любов грее във всичко. Сякаш Йорданка Манкова емоционално се е взидала в своята работа. Затова не настоявам да говори за себе си, а я оставям да продължи с разказа си за Дико Илиев, в чиято любов към българското се оглежда всъщност любовта към българското на самата Йорданка Манкова.
"Няма по-голяма награда за един творец от признанието на хората"- казва по повод живота и творчеството на Дико Илиев Йорданка Манкова. А аз си мисля, че същото се отнася и за нея.
Така, както Дико Илиев е вървял от село на село, от град на град, за да изпълнява своята от него избрана мисия, така и Йорданка Манкова с любопитство, почтителност и любов опознава историята на нашия край, събира, възстановява и подрежда в красивите възрожденски къщи на Етнографския комплекс всичко, което открива за живота на нашите предци. Всеки ден тя посреща гости в музея и ги води из своето пъстро домакинство, готова с възторг и отдаденост да разказва историята на всяка вещ, в която се оглежда паметта на нашия край- от зала в зала, от къща в къща, за да ни покаже колкото може повече от живота на северозападния възрожденски българин.
Слушам пристрастния й разказ и си мисля колко много са ни потребни днес тези уроци по самочувствие, по работоспособност, по сила на духа.
Алеко Константинов в пътеписа си "София-Мездра-Враца" (публикуван през 1897 година), разказва за явлението "Мито Орозов" така:
"Най-отрадно впечатление във Враца ми направи фабриката на Орозова или, по-вярно, самата личност на Орозова. Орозов?! Was is das? - ще попита гордият столичанин.
Я си снеми калпака, приятелю, поклони се на г. Орозов и пожелай да се народят в България повече такива труженици. Орозов е един беден самоук, който от правене на врачански бастони и табакери е достигнал да строи една фабрика, в която днес той, с десетина работника, изработва най-елегантни кабриолети и файтони. Всички машини и приспособления във фабриката са дело на неговите ръце. Днес цялото Врачанско е наводнено с коли и кабриолети от неговата фабрика. ...
Не пропуснах да посетя прочутия склад от вина на братя Кръскиеви, които са получили награди за вината си от всички по-важни европейски изложения в последните години. Тук ни поднесоха едно деветгодишно златно вино- здраве му кажи! Какъв ти херес, какъв ти портвайн- нектар, да го вземе дявола! От три метра те омайва ароматът му. Наляно в бутилки, бистро като кристал, и струва бутилката само два лева..."
Като музеен работник Йорданка Манкова е много горда е с успеха на Мито Орозов- един от първите модерни предприемачи от Българското Възраждане. С часове може да разказва за вината на братя Кръскиеви, за златните международни отличия на майсторките-тъкачки на естествена коприна, произведена тук, във Враца- като Мария Пищикова; за къщите и личната човешка история на Димитраки Хаджитошев и Иван Замбин...
И по майчински е особено пристрастна към уникалната експозиция, посветена на света детето, разположена в къщата на Григория Найденов- един приказен свят- позабравен, но многолик и пъстър, в който живее духът на българското патриархално семейство.
© Снимка: Люба Филипова
Етнографският музеен комплекс "Св. Софроний Врачански" е разположен на почти 6 дка площ и включва три възрожденски къщи- къщата на фамилията Хаджитошеви, къщата на Иван Замбин, къщата на Григория Найденов и две обществени сгради от същия период- сградата на възрожденското училище "Възнесение" и църквата "Св. Възнесение".
Гостувахме днес в "Калейдоскоп" на Йорданка Манкова във врачанския Етнографски музеен комплекс.
Искаше ми се да си поговорим повече за нея- жената, която в продължение на 43 години е била и си остава грижовна стопанка на това шарено домакинство. Тя обаче остана вярна на себе си и насочи цялото ни внимание към събраната под покривите и в двора на комплекса памет за живота на нашия Северозапад. Говорихме си днес предимно за градската култура на възрожденския българин. Темата фолклор- най-голямата любов на Йорданка Манкова, оставаме за следващото ни пътуване до Враца, като завършваме днешния урок по краезнание и етнопедагогика ето така:
"Обичала съм си работата. И през всичките тези 43 години изцяло съм й се отдавала. Какво по-голямо удовлетворение от това?"- Тази любов познават и уважават всички колеги на Йорданка Манкова:
"Ние сме едно голямо семейство и тя е част от това семейство. Така е било през последните повече от 40 години. Вярвам, че така ще е и през следващите много, много години"- казва директорът на Регионалния исторически музей на Враца- Илия Стоянов.
Да е жива и здрава и още много години да си бъде за врачани незаменимата слънчева домакиня на врачанския възрожденски дом, наречен Етнографски музеен комплекс "Свети Софроний Врачански"- това й желаем ние- екипът на Радио ВИДИН, на днешния й имен ден! И както казват по нашия край: "Да й е живо и здраво името, да бъде, да пребъде и да иляди!"
Певец, продуцент, текстописец, музикант, актьор и бивш съпруг на една от най-горещите латино диви Дженифър Лопес, Марк Антъни знае как да вдъхне чувство и ритъм на всяко свое изпълнение и да го превърне в актуален хит. Марк Антъни е един от най-продаваните салса изпълнители на всички времена. По случай рождения ден на певеца ще слушаме някои от..
Световен ден на велосипеда е. Тъкмо повод да се върнем, поне мислено, към това любимо занимание- карането на колело. А ако колоезденето е ваша страст, може би знаете, че то отлично се съчетава със слушането на музика. Особено на песни, посветени на велосипеда. Оказа се, че велосипедът- тази страст, удобство, спортно хоби- вдъхновява много групи и..
“Добротата е език, който глухият може да чуе и слепите могат да видят! ” / Марк Твен / На 13 ноември се отбелязва Международния ден на слепите хора и Световния ден на добротата. Двата дни неслучайно са на една дата, защото отношението към различните изразява съчувствие и човешка доброта. Слепите хора се нуждаят от подкрепата на зрящите, а зрящите добри..
Преди месец във Видин се състоя конкурсът "Мис и Мистър Северозапад 2023" . Титлата "Мис Северозапад" спечели 19-годишната Грети Къшева от Бяла Слатина. Тя е първа подгласничка на местния конкурс в родния град и факта, че не го печели, я надъхва да се запише за участие в "Мис Северозапад". Грети признава, че никога не е била фен на конкурсите за..
Най-добрата българска състезателка по кану-каяк в момента - видинчанката Йоана Георгиева, получи неочаквана награда за своите постижения. Група видинчани събраха и дариха на световната шампионка в знак на признателност 10 000 лева. 2023-а е най-успешната засега година за Йоана Георгиева. Тя спечели два медала - златен и сребърен, от Световното..
Нещо много приятно ще ни се случи на 11 септември преди обед! На прозореца ни почуква един бял гълъб. И тази птица, символ на чистотата на човешката душа, ни припомня една популярна песен от 70-те години на миналия век. "Una paloma blanca" и групата "George Baker Selection" ще ни донесат много настроение в септемврийския предиобед...
Ако не ти е писано да си актьор или музикант, не ти остава друго, освен да се радваш на дарените с тези таланти. Един от хората, който ги притежаваше и който не спира да ни възхищава, е човекът с "опасния чар"- Тодор Колев. И в театъра, и в киното, и от телевизионния екран, и с неговите песни, в които се казва всичко за нас и за живота ни. Той..