"Неделник" по Радио Видин

А ето какво разказва Иво Вълов от Видин за риболова и семейството:

"Риболовът  за мен е начин на живот. Всеки един възможен момент прекарвам на реката. Това ме успокоява. Тогава се чувствам себе си… Всеки един риболовец, един рибар, има момент, за който мечтае. Моят момент, е първото хвърляне, сядането на стола, облягането. Това е нещо, което никой не може да ми го плати, никой- вътрешният мир, спокойствието…   
В 21 век сме, в днешно време риболовът не е начин на прехрана- това е спорт. Трябва да има респект. Заловил си рибата, направил си си удоволствието. Върни я на мястото. Ние българите не сме такива хора, ни сме рибоядци."  

Аз като рибар също споделям мнението на Иво Вълов, че риболовът наистина е едно лекарство срещу ежедневния стрес... Е, сега пък се чудя как си почиват професионалните рибари.
В тази рубрика, уважаеми приятели занапред ще потърсим и други мнения, пък и вие  помагайте с интересни идеи, ако не ви е страх от нежните ви половинки.

Предаване "Неделник" по Радио Видин има, разбира се, специално място за Северозапада и неговите интересни хора. Като за начало искам да поздравя моите приятели от стария форум "Резерват Северозапад- Нема такова место" и от новия форум "Българският Северозапад- Нащо време е спрело". Защо са стар и нов? Дълга история, която няма да дискутираме.

В рубриката "Ние от Северозапада" ще си говорим на диалект. Казвам ще си говорим, защото ще разчитам и на вашите интересни истории, разказани на северозападен диалект. За целта ни търсете на телефоните на радио Видин 69-17-17 и 69-17-18, с код 094, на електронната поща- news@radiovidin.com, на обикновената поща (адрес: ул. "Градинска 1", гр.Видин ПК: 3700), във Фейсбук и дори тук в радиото, на място.

Те тука, те че ви разкажем една истореа, къде ми е разказвал моя прадеда Арсен, коги съм бил фърфалек- негде на 4-5 годин. Представете си, че е зимаскъ. Навънка дуа и вали снег. Вечер и у собата на прадеда ми и прабаба ми Вана е топличку що дрътото кюмбе гори. У негу дръвцата препукват и по таваня играат едни такива къто омагесани отблесъци. Я седим на душемето (поди дирника ми е турена узглявница да не истине детету) и гледам у кавьорчету на стената нади одъра, къде е извезана една мома къде  е ръгнала за вода с кобилица и менци. Прадеда ми Арсен попива винце и мези сланинка, приседнал на столе, леку така наметнат с ватенката и дигнал каскета малку назаде. Он таа жна прадеда ми имаше и калпак ма гу тураше сал на празник. Тава знам що коги навършх 5 годин сме се снимале семейну- я (малку пообесил нос що бех ушамарен), баба Кача, дедо Качо, мама, тати (ушамаритела ми), прабаба ми Вана и он- прадеда ми Арсен с калпака. Тъ, да продължиме. Прабаба ми си седи отстарани и преде, а дедо Арсен почва да ми разправя:

"Оно да е било, дедо, преди много време. Баш коги не знам, ама негде 1925-26-та годин. Що се беа родили и баба ти, и сестрите й. Они беа мининки, и у дом на топло. Тогива не е като съга- коги си дойдете и рапаме свинята. Тогива си се знае- на Коледа се коя. Па те така, да е било едни-два дена после Коледа. Я цел ден оди да коям с другаре. А при тоа, а при оня. Що и при мене идваа, та кламе. Па после и яденье, и пиенье. Па тоа ден остана до късно при роднини  у долния край. Та  там останаме да яднеме и пийнеме. На вънка един снег, един студ. Мани! Па ние те така- вино, рикия, месце, трушия и оно се стевни, па си мина дванайсе. Па пиеме, па ни убаво. Дигнеме оня менец, пълен, па векнеме "Охааа". Благо, дедо. По едно време викам, че си одим. Мани, викат они, къде си ръгнал, не видиш ли ква тевница е вънка. Ма, много ми зор връъмугу, реко я. Я млад, здрав, виното ме згрело, па и у дом жена, деца... Че одим, викам. Те не здави неко куче бре, Арсене, викат ония. Те манарчето на рамо, па и тояга имам. Айде и пойдо. Вънка се оцъклила една месечина, ама като че не свети баш що си е тевница от облаците. А снег, снег, не е като съга. Съга това снег ли е? Тогива по един метър трупаше и пъртина трудно се прай. И те така, рушим я снега, а он рупа-рупа поди краката ми. Я ми жешко от виното и одим. Те, тамън извърна покрай Миленковите и да излезнем къде мегдана и глеам срещу мене иде нещо. От къде долните Гръстелници. Баш поди циганските гробища. Свали я манарчето у ръка. Що знам ли, моя да неко куче връъмугу. Па и влък, па и диво прасе. Кво ли се не слуня нощно време коги нема ора. Иде оно къди менека, а и я одим. Коги глеам, а офца! Бре, мамичката и митиява. Къде това па е ръгнало. Викам, моа да са влезнали влъци у кошара па избегало. Ама я не чу да вият влъци. А те така дедо- има месечина и се види, ама и като че да свети отнегде от друго, мама му да... Бре, глеам, офцата спре и ме геада. Ама... очите й отпреденка!!! Като у човек- и мига. Ба, мама му! Я се удървончи. Ама не от студ. От стра, дедо. Бе я мръднем навам и она навам. Я мръднем на там и она натам. А прътината тесна, дедо. Двама души да се разминат. Я и глас немам да й викнем. Па и смеем ли. Викам, че се върнем я! Не е убава таа работа с офцата. Обърна се да пойдем обратно- и оп, она па преди мене. Коги мина, ка мина връъмугу- не знам. И па така- седи и ме гледа. Я мръднем и она мръдне. И седи на прътината. Ама гледа ме, дедо, и а да каже нещо. Като човек гледа. Викам си- Арсене, те съга ако не умреш от страа, нема никогиш други път да бъде. Дигна я и тоягата и манарчето да а плашим. А она не мръда. Те така седи си и ме гледа с ония опулени очи. А съга кво да прайм. Викама да прискочим през плета къде съга е деда ти Петър Цвеклото, не смеем. Он има кучета големи. Па ги пуща нощно време да вардат, че ме издът. Па си викам, я и куче не чу да лае докоги върве. А и плет висок. Ка ча го рипнем. Да викнем не моам. Уплашил съм се. Кво вино бе пил изветре. Реко да се пркръстим и като дигна ръка, офцата се засме. Те така като човек. От уши до уши. И я те така си остана с ръка дигната за кръст. Нечиста работа връъмугу. Па викам ако че се мре, нема па да пълним гащите. И къде събра силици па и смелост та фърлих тоягата къде офца ли е, кво ли е. И като я удари, дедо, офцата изветере. Те така изчезна. А у снега нема и щрапньи от копитата й. Се едно не е имало нищо. Събра я сили и колко можа да бегам къде дом- бега. Оно трудно що се лизга, ама душа сака да живее и бегат тия крака. Стигна у дом. Но къщата не е била тука къде е съга, а горе къде тлъканата. А тука се подпрем, а там се завалим па буу у вратата и вътре. И падна. Нарипаа мойте ора, а я ни жив, ни умрел. Поосвестиа ма малко, та живна па им казах кво е станало. Та она макя ми, пра-прабаба ти Марикя, ми вика така. Че е било некакъв гявол, било е. И добре, че съм кимнал с тоягата да е ударим та она затова избегла. Що таа тояга ми е овчарската, а на Герговден, коги дожда попа на Оброчището, он я осветил и прекадил и она е уплашила гявола ли, кво ли е. А, вика она макя ми, ако си фърлил с манарчето, оно е щело да се повърне и да те утрепе. Те така, дедо. Затова седи дом, ти си миничък и вино не пиеш, ама я че пинем пак, че се па уплаши като ти приказвам."

 Рубрика "От Размислителя"

Радвайте се, радвай те се уважаеми приятели. Идват избори. Ще избираме депутати за Европарламента. На 25 май, малко преди Спасовден, ще трябва да дадем своя вот и да пратим нашите достойни избраници да защитават българските позиции в обединена Европа. Ейй.. хайде стига щуротии. Така де. Нали знаете израза- те ти булка Спасовден! Знаете го, но знаете ли как е описан и как се тълкува? Ето как-  изразът "Те ти, булка, Спасовден!" се използва, когато нещо се е случило внезапно, изненадващо и е сварило човек неподготвен. Но кой знае за каква булка става въпрос?
"Те ти, булка, Спасовден" е краят на българска еротична народна приказка, която днес сигурно знаят само шепа много възрастни български баби, пръснати по селата. И рядко я разказват. По Ломско тази приказка е много популярна, защото във "Фолклорен еротикон", съставен от Флорентина Бадаланова, са публикувани няколко варианта на приказката "Те ти, булка, Спасовден", разказани от различни хора.  Та за изборите- да не се чудим после, че се е случило нещо внезапно и ни е изненадало  преди Спасовден. За това Размислителят ви съветва да мислите.

Рубрика "Рецепта за бързо щастие"

Наистина- има ли такава?! Знае разбира се само този, който я търси. А търси този, който иска да я открие. Тук ще си позволя да цитирам Катарина Елизабет Гьоте, майката на Йохан Гьоте. Тя има своята рецепта за бързо щастие. Води се полемика, дали тези думи са нейни, а те са:

"Бързо минават дните ни. Вземете дванадесет месеца и ги изчистете грижливо от педантичността, страха, горчивината и скъперничеството. Разделете всеки месец на 30 или на 31 части, така че да ви стигне за цяла година. Всеки ден се запълва отделно с една част работа и две части жизнерадост и хумор. Добавят се три препълнени лъжици оптимизъм, една чаена лъжица толерантност, зрънце ирония и щипка такт. Цялата тази маса се залива обилно с любов. Готовото ястие се украсява с цветчета от нежно внимание и се сервира всеки ден с бодрост и чаша хубав освежаващ чай"- това е рецептата на фрау Гьоте, но нека да видим как търси бързото щастие Антон Ангелов, който пък има своята рецепта.

"Търсач съм на самородно злато. Обикалям във видинския район, но все още не съм открил…
Запалил съм се преди около 6 месеца. Гледах предавания, набавих си информация, но засега нищо не съм открил. Това не спира желанието ми да търся"- казва Антон Ангелов, търсач на самородно злато. 

Щастието зависи от самите нас, твърди мъдрият Аристотел. Въпросът обаче остава открит- дали  можем сами да си създадем щастие или да чакаме щастието да ни споходи, но ако е възможно? Ще търсим отговорите и с други интересни истории....

Е дойде време да си кажем довиждане. Това е първото издание на магазинното предаване "Неделник". Каквото се получи, получи се.