Истинска приказка за любовта

Здравейте, уважаеми приятели на Радио Видин. В очакване на Рождество Христово сме. На този ден нашите предци са се подготвяли за появата на Спасителя на човешкия род. Вечерта са палели дъбово или крушово дърво, наричано бъдник, и са гадаели по него каква ще е следващата година.

Чудех се за какво е важно да се говори на този ден- за човечността, за добротата, за трудолюбието и упорството, за милостта. И осъзнах, че всички тези ценности са обединени от едно- от любовта.
Тя е невидимата нишка, която преминава през всяко истинско нещо - независимо дали е направата на предмет, оказването на помощ, духовната подкрепа или грижата за живо същество. Защото любовта има безброй измерения и лица. Тя е сътворяваща и даваща.

"Любовта дълго търпи и е милостива. Любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее"- казва Апостол Павел в първо послание към коринтяните: Глава 13.

Забързани в тежкия делник, неудовлетворени от постиженията си, искащи за всичко да бъдем оценени по достойнство, ние често забравяме, че смисълът е в това да даваш, без да очакваш. Така, като го правят децата и животните. И понеже съм разказвач на приказки, не искам да пропусна шанса да ви разкажа в "Новите приказки на Северозапада" една прекрасна история- стара, истинска история, случила се в началото на 20 век в Япония. Защото любовта, освен възраст, няма и националност.

Хачико било куче от породата акита ину, Родил се  през 1923 г., а неговият собственик го подарил на професор Хидесабуро Уено. Между малкото четириного и професора се зародила  дълбока и чиста привързаност. Ученият всеки ден  пътувал с влак на работа, а Хачико го изпращал сутрин. След обяд  заставал на площада пред гарата точно в пет  и чакал завръщането на своя господар. Не искал нищо особено, просто да бъде до своя приятел, да чуе смеха му, да усети погалването по главата си. И така година и половина. Всеки работен ден.

Но през май 1925 г. професор  Уено получил  инфаркт и починал. Хачи бил само на 18 месеца. И този ден, както много дни преди това, той застанал на обичайното си място в очакване. Но в определения час, господарят му не се появил. Хачико чакал цяла вечер с очи, вперени във вратата на гарата. Прибрали го роднините на професора, обградили го с обич и грижа, но нищо не можело да замени отишлия си другар.

Кучето не знаело какво е станало, но то знаело, че трябва да е там всеки ден - да чака, защото така правят тези, които обичат. Сезоните се сменяли, Хачико остарял и вече трудно се движел, но неизменно бил там, на гарата - всеки ден, точно в пет часа. И така девет години до собствената си смърт.

Не се натъжавайте от тази история, уважаеми приятели, защото това е история за нетленното и чистото. Именно такива истории могат да ни научат на всичко - на търпение, на вяра, на надежда, на лоялност, на безкористност, иначе казано - на любов. В деня, когато свършват Коледните пости и телата и душите би трябвало да са най-чисти, те са съдът, в който е време да посеем любовта в душите си.
Защото без нея сме нищо и нищо няма смисъл. Няма и бъдеще.