Спомен за дядо Даци Дживгара от Берковица

Здравейте, уважаеми приятели на Радио ВИДИН. В навечерието на новата 2015 година пак имам късмета да съм с вас. Надявам се на  Бъдни вечер да сте чули  историята ми за любовта. Надявам се да ви е харесала. Днес ще отправя едно  предизвикателство към самата себе си- ще се опитам да ви разкажа нещо весело, а не пак да ви просълзявам.  Та с усмивка да изпратим старата и да посрещнем новата година.

Защото животът, освен тежък и суров, е също така шарен, слънчев, весел, смешен  и усмихнат.  Важното е да намерим нещата, които ни карат да се чувстваме по този начин и да ги пазим.
А успеем ли, това аз наричам  да си постигнал своето "качество на живот", както днес е модерно да се казва. Модерно, ама не сме го измислили ние. Като говоря за това и се сещам  за дедо Даци Дживгара- прочут берковчанин и майстор шивач. Бог да го прости, почина на 97 години, но и до днес споменът за него извиква усмивка на устните ми.

Табиетлия човек беше Дживгарчето- строен като дъб, жилав като дрян, до последно ходеше напето като генерал.

А как обичаше живота! Ех, как обичаше живота. Дали защото беше преживял две войни, Септемврийското въстание, колективизацията и куп други събития. Дали защото беше от сравнително заможно семейство, а младежките си години бе прекарал в София, ама  не се задоволяваше със заместители и ментета.

Сега някои от вас ще кажат- надвил си е на масрафа, та за това е, ама не е така. И двеста е имал, ама и две и все такъв си е бил. Търсил е истинските неща- независимо за храна ли се отнася, за ракийка и винце ли, или за отношенията си с околните. Не обичаше да лъже, не обичаше и да го лъжат. Презираше  скъперниците и хората, които си вършат работата през пръсти.

Държеше на качеството, не на количеството.  Особено, когато ставаше въпрос за храна и питие. Не беше лаком - хранеше се по малко, но искаше наистина да е вкусно, а не просто да си напълни стомаха. За това всичко, свързано с масата, беше ритуализирано в тяхната къща. Това, което не си произвеждаха с баба Славка, купуваше от частни стопани.  И те го знаеха и идваха на вратата му, а той, вирнал мустак, строго оглеждаше стоката.

Най-важното в тези ритуали бе споделянето, общуването- никога не се хранеше сам. И пийването на ракийката  все искаше да е придружено със сладки лакърдии.  И понеже сме  в Балкана, тук винаги се правеше едно своеобразно състезание- чия домашна ракия ще е по-пивка и добра. Разнасяха по махалата бутилчици и дегустираха, а след това важно, важно обясняваха кое какво е. Дедо Даци и за това си имаше особено мнение и все казваше:

"Ракията си е едно на ръка, ама мезето- мезето е важно!" И той знаеше най-доброто-  ябълка или домат с малко солчица.

В къщата му се обядваше точно в дванайсет часа. На един 24 май, заради манифестацията, двете му дъщери закъснели малко. Дедо Даци стоял на улицата с щръкнал сърдит  мустак и ги чакал.  

"Колко е часът, бре"- недоволно ги скастрил той, когато се задали по улицата.

"Ами нямаме часовници, не знаем." На другия ден след училище, Ани и Марчето вече нямали възможност за такова оправдание- чакали ги нови ръчни часовници.

Много такива дребни, табиетлийски принципи и историйки съм запомнила от него. Някои приех и за себе си. Ама най ще го запомня със следната приказка:

"Най ме е страх некоя сутрин като се събудя, да не е свършило виното!"

Та така, уважаеми приятели- нека не ни свършва нищо от нещата, които са ни на сърце, през идващата година. Да не ни свършват и вярата, силите, усмивките. Да ни се множат приятелите, да ни е сладка приказката.

И да не забравяме, че както за ракийката е достатъчна блага лакърдия и ябълка, така за всяко хубаво истинско нещо са нужни не пари, а мерак и табиет.

Наздраве!