Дафин Паскалев: "Първо трябва някой да ти помогне да разбереш, че всеки ден ще има и утре"

"Живея в Севлиево от няколко години. Възпитаник съм на Дома в Ново село- от 1 до 12 клас там израснах. После бях преместен в защитено жилище в Севлиево. С помощта на много добри хора успях да се запиша в Университета в Габрово, където завърших социални дейности", казва Дафин Паскалев.

Дафин познава с всичките си сетива всяка грапавина на социалната система в България. Система, която въпреки многото заявени амбиции за преустройване, все още е като много груба и неудобна дреха за децата и младежите, които растат без родители. Затова момчето, което е спасило своите надежди, иска да помага на децата без дом и семейство да се справят на свой ред с живота си. Дафин е завършил социални дейности. Но според него системата на социални услуги в България е още много далече от заявените намерения за промяна. Все още добрите хора помагат на децата без семейства въпреки системата, а не благодарение на нея.

"Искам един ден да стана възпитател. Спира ме много ниското заплащане. За да можеш да помагаш на другите, трябва да си пооправил своя живот. Аз искам да помагам- и го правя. Но ако сега стана възпитател, с тази заплата няма да мога себе си да издържам, не и да отделям средства да помогна на някого. Не съм отписал тази мечта. Но за сега я отлагам във времето", признава с огорчение Дафин. Успях да се видя с него при поредното му отиване в Ново село. Той си има задължителен ритуал- първо да види във Видин и да поздрави своята кръстница- Цветелина Милославова- първата приемна майка от област Видин. Тя е сред най-близките му хора и, според Дафин, това никога няма да се промени. Какво казва нейното майчино сърце, когато говорим за ролята на институциите?

"Искам държавата да направи така, че деца, които се извеждат от биологичните им семейства поради бедност, да бъдат подпомогнати и тези деца да израснат с близките си. Защото връзката деца-родители е за цял живот. Няма по-хубаво от това детето да израсне с биологичната си майка. В едно приемно семейство може всички битови условия да са идеални. Но детето тъгува по рождената си майка. Тази връзка няма скъсване. Това е коренът. Него трябва да го има. От него човек черпи силата си. Трябва държавата да помогне. Да се извеждат деца от биологичните им семейства само заради бедност е престъпление. Необразоваността също е тежък проблем. От много места трябва да се работи. Хората трябва да бъдат образовани, когато говорим за създаване на семейство и деца", категорична е Цветелина Милославова.

"Образовани преподаватели и възпитатели трябва да работят с децата, които по някаква причина се озовават под грижите на социалната система", категоричен е на свой ред Дафин Паскалев.

"Да, имаше и има добри хора, топли хора, които са ни помагали. Имаше много трудни периоди. Дори и такива, в които храната и облеклото бяха проблем. Някои неща се промениха, но като цяло продължавам да твърдя, че социалната система в България трябва от корен да бъде реформирана. Да, вече почти не останаха "ДДЮ“-та. Сега има "защитени жилища". Но продължава да има възпитатели, които са такива само по ведомостта, на която се разписват за заплата. А всъщност не знаят за какво всеки ден отиват на работа. Както има и хора, които искат да бъдат полезни, имат идеи, но ги спират, спъват, гонят ги- защото ако едни работят със сърце, ще се види колко други нищо не правят...", споделя Дафин. Според него не трябва всеки път да се очаква да се случи чудо, за да се спасят от студената сянка на институциите децата, чието детство и юношеството минават в социални домове- както и да се наричат те. Защото определянето им като "защитени жилища" не е гаранция, че те са станали по-малко институции от времето на "ДДЮ"-тата.

"За жалост младежите продължават да излизат от социала "неграмотни в битов план", обяснява Дафин и споделя личния си опит:

"Когато излязох от Дома, не знаех как да пусна прахосмукачка, как да включа бойлер, как сам да си приготвя нещо за ядене, как да пусна пералня... Да, с времето всеки се научава на тези неща, ще кажете. Но все пак е добре човек да ги научи навреме. Защото тези елементарни познания ти създават чувство за сигурност. А липсата им ти отнема самочувствието. Тези деца излизат от институцията като кон с капаци. През голяма част от детството ми постоянно чувах как от мен нищо няма да стане. Е, стана. Повтаряха ми, че единственото ми място е да ровя по кофите. Защо? Защото така!...", бил отговорът. За да постигне Дафин най-естественото желание на всеки човек- да се чувства добре, да има дом, работа, приятели, да познае вкуса на щастието, са помогнали много добри хора. Но не заради, а въпреки социалната ни система. Да, той би желал да види промяна и за него една от перспективите е в приемното родителство.

"Трябват добро сърце и добра ръка, които да те водят. Трябва детето да чува, че то може, че него го бива, че се справя. Има деца с дарби, които биха могли да бъдат развити. На възпитателите точно това им е работата. Не да гонят бройки и да си пазят местата. Трябва в системата да влязат млади, амбициозни и подготвени за тази работа хора", казва Дафин. 

След поредното гостуване при децата от защитените жилища във видинското село Ново село, където е Дафин е живял, той написа на страницата си във Фейсбук: "Моите братя и сестри по неволя... Обичам ви, деца, давате ми стимул да се боря, да доказвам, че човек, иска ли да постигне нещо, дори и бил затворен 20 години в институции, мачкан, отритван, отричан, не-подкрепян, не-изслушван и безгласен, иска ли- човек успява. Защото няма по-силно нещо на земята от човешката воля и упоритост!"

"Първо трябва някой да ти помогне да разбереш, че всеки ден ще има и утре. Да. Всеки ден ще има и утре. Едно утре, за което трябва да имаш мечта, за което трябва да си подготвен и отговорен най-вече пред самия себе си", каза в "Калейдоскоп" Дафин Паскалев.

Преминалите през голямата самота на изоставени деца най-точно оценяват значението на тази уж делнична истина. Дафин познава болката на самотното дете. Познава я и голямото сърце на неговата кръстница Цветелина Милославова. Но те двамата носят и силата да осмислят тази болка, така че тя да работи за другите. Хора като тях са на път да изградят ядрото на една нова за България активна човешка общност, която да накара обществото да започне да припознава и да се съобразява първо с порасналите успели самотни деца, а после и с по-малките, все още безпомощните, които за сега са в институциите.