Мисията ми е да дарявам радост

"От съвсем малка. Всички казваха: "Много хубаво рисува това момиче!" Моят дядо от Ново село беше много запален по това да ме води на частни учители. Петър Бърчев ми е бил първият преподавател. А след като завърших за учителка, Кръстьо Кръстев- Светлина на Душата му, един ден ми каза: "Имам нужда от човек, който да ми помогне в реставраторската ми работа". Първата задача, която ми даде, бе да почистя иконите от восъка, с който бяха накапани. Това е тест дали можеш да се владееш, да си спокоен, да имаш търпение, точна ръка... Четири години следвах моя учител. И тогава ми се яви желание не само да реставрирам иконите на старите майстори, а и да опитам сама да рисувам икони. Имаше време, през което рисувах и живопис. После моят братовчед Валери Никифоров стана причина да открия мозайките...", връща се назад във времето Тони.

Хората на изкуството като че ли се раждат и живеят до последния си дъх с отворени до край сетива, независимо колко са раните, които това доверие е позволило да им нанесат хора, обстоятелства, събития... Хората на изкуството остават деца в любопитството си и в желанието си постоянно да научават нови и нови неща. Деликатността на твореца създава атмосфера на доверие около него и затова е естествено хората на изкуството да са добри учители и леко да създават контакт с децата.

Антонина Славова от години работи с деца. Дали това е въпрос на вътрешна потребност? А дали в някаква степен този избор не и логичен жест на уважение към паметта на нейния учител- художника Кръстьо Кръстев? Защото човек на определен етап от живота си иска да преподари на други това, което е получил и оценил като ценен дар от тези преди него?

"Кръстьо Кръстев беше изключителен преподавател. В школа "Паскин" четири години му бях помощник- той работеше с децата живопис, а аз- приложно изкуство. От него научих не само да работя реставрация. От него се учих и как да подхождам с децата", признава моята усмихната събеседничка.

Антонина Славова реди слънчеви мозайки от речни камъчета и парченца керамика, изработва уникални малки аксесоари от глина, възстановява блясъка на стари икони.

Тя живее в досег с паралелните светове на късчета от керамични предмети на хора, обитавали тези земи преди хилядолетия; на моделирани от речната вода камъчета, които носят паметта на водата; на стари икони, които пазят в образите на светците молбите и съкровените желания на стотици богомолци. Тези паралелни светове мирно съжителстват в ателието на Тони.

Тя ги омиротворява и моделира, отключва светлината, която те носят, за да освети с нея нашето трудно време. А какво е усещането, когато в ръцете си държи чудотворна икона? Реставрирала ли е такива икони?

"Нашата икона, която е в храма "Свети Николай Чудотворец" във Видин- на Божията майка, която е със сребърния обков. Запазена беше една много малка част от образа на Света Богородица. Трябваше да следвам интуицията си, да гадая как е изглеждал Нейният образ в оригинала. Това е иконата, пред която казват, че са се сбъдвали желания. Реставрирала съм и Чудотворната икона на Богородица в Изворския манастир. Аз към всяка икона имам еднакво усещане- винаги съм концентрирана да си свърша работата максимално добре. И не, не съм си искала нищо само за мен. Искам всички да сме добре. Аз изповядвам вярата, че всички сме взаимно свързани- всички хора и цялата природа. Ако някъде нещо не е наред, не може на Цялото да му е добре. И вярвам, че когато всички са добре, тогава и отделният човек е добре. Не мисля, че хората са станали по-лоши. По-притеснени са. Живеем във времена на изпитания. Маските са паднали и всеки е такъв, какъвто е", признава Тони.

Търпението и деликатността, с които работи, ме изпълват с доверие и ми се иска да си взема от нейния опит. Затова задавам въпрос, който от години за мен е без еднозначен отговор: Опечен и готов като характер ли излиза човек от Божията пещ или през годините се променя?

"Много е трудно човек да рисува себе си, да се моделира, за да стане по-добър. От Божията пещ излизаме закодирани, а какво ще разкодираме до голяма степен е наша работа. Някъде прочетох, че 50% зависи от Бог, 25%- от Ангелите и 25% от нас. Това е нашият шанс. И не само. Защото колкото един ученик се старае да учи повече, толкова повече му дава неговият Учител. И толкова повече му помага", откровена е Тони.

Своята творческа енергия и творческо време Антонина Славова дели между възстановяването на стари икони, създаването на красиви бижута в духа на българската етнографска традиция и нейните уникални мозайки, създадени от природни материали, които Дунав й подарява при дългите й разходки по брега на реката- камъчета, парчета керамика, миди, малки раковини. Идеята да моделира с даровете на реката е заела от нейния колега Валери Никифоров, признава Тони:

"Първо при Валери видях, че използва такива елементи- от реката. Беше време, в което не можех да си купя материали... Тогава разбрах, че мога да работя и само с това, което имам. По-късно открих и красотата на цветния пясък. Често моите приятели и моите ученици ми носят камъчета и мидички от местата, на които ходят, защото знаят, че това е моят материал за работа. Правенето на мозайка е много приятно занимание. Тогава в ателието съвсем не е подредено, както е сега! Кутии с елементи има навсякъде! Аз се разхождам между тях и те ме "викат", "подсказват" какво ще се получи, викат ме: "Ела, обърни ми внимание!"... Много е приятно", усмихва се Тони.

Иконата най-често е част от атмосферата на християнския храм. Но и на християнския дом. Дали днес се пази традицията да има в домовете ни молитвен кът, в който да има икони? Възстановявала ли е икони, които са семейна ценност? Поръчват ли си семейства лика на светия, който е техен родов закрилник?

"Да, има я тази традиция и сега. Вярно, че се случва не много често, но го има. И подаряването на икона по определен повод също", казва Тони.

Гост в "Калейдоскоп" днес бе художникът Антонина Славова. За светлите и тъмните цветове на Света в нея и около нея- такива, каквито тя ги вижда, чувства и моделира,си поговорихме в уюта на нейното слънчево ателие. В музика облече тази наша среща тонрежисьорът Силви Сливенов. Аз съм Ваня Минева. Оставам на Тони да постави последния щрих в предаването днес:

"Стойностните хора ги има. Те работят, тежат си на мястото, не вдигат шум. Да, изкушенията са много. Хората виждат толкова, колкото знаят. Това, което им е познато- това откриват. Господ си тръгва от този свят и казва "Аз си заминавам, защото идва князът на този свят и с него аз нямам нищо..."