Да се влюбиш в картина

Познавам го от не повече от десетина години. Много след времето, когато е живеел в света на своите пластики. Много след времето, когато голяма част от тях са окрадени, демонтирани, унищожени. Много след времето, когато е вярвал и се е опитвал да намери съмишленици, за да отвори във Видин работилница, в която да обучава млади хора на древната техника на емайлирането... За да им предаде най-важния урок, получил някога от първия художник, който му е показвал как се държи четка: че трябва да виждаш не само с очите, но и през сърцето си Света, да го пресъздаваш във въображението си, а после да го материализираш в изкуство, като вграждаш в своето творение целия емоционален вихър, който е преминал през теб, докато си му давал живот.

Преболедувал всички разочарования, само той си знае как, сега Александър Александров отново се усмихва, узрял до прозрението, че на хората можеш да им дадеш толкова, колкото те са готови да получат. И да очакваш от тях толкова, колкото са способни да дадат.

Днес той е намерил своето равновесие, в което хармонично са се подредили детските му спомени от родното му село, ученичеството във Видин, времето в транспортния техникум и от работата му в железниците, студентството в София и Москва, стажуването във Виена, промишленият дизайн, годините, през които е преподавател в университета във Велико Търново и е бил директор на гимназия за приложни изкуства в София...

Сега Александър Александров посреща посетителите в малката си галерийка, а когато такива няма, майстори малки пластики от какво ли не- като от бананови кори например... Някой ден те ще бъдат отлети от подходящ за всяка една от тях материал. Когато му дойде времето. За сега повечето са идейни проекти. Изящни и малко тъжни. Каквито са всички наши уроци от надживените болки и разочарования. Но така е с помъдряването- плащаме го с личното си време...

Казват, че всеки от нас носи- от първите си съзнателни мигове, та до последните- красивите белези от детството. Те, красивите белези от детството, ни моделират като личности и предопределят основните ни житейски избори.

"Роден съм на село и там съм отраснал. Гонил съм зайците из гората... Учител по рисуване ни беше художникът Иван Халачев. Често ни водеше да рисуваме сред природата", спомня си моят гост. И така, като той е бил учен като дете да вижда, така сам след години предава това умение на своите студенти.

"Карах ги всеки ден, като идват към университета, да ми носят по едно листче- от трева, от цвете, от дърво... За да разбера, дали виждат. Исках да се научат да виждат. И да чувстват. Защото всички творчески хрумвания са подсказани от света около нас."

Връщаме се с него през годините назад, за да си спомнят порасналите видинчани, а младите жители на старопрестолния град да научат поне една малка част от новата му история. Хайде сега да проверим своята наблюдателност. Обърнали ли сте внимание на пластиките, които са на фасадата и във вътрешните пространства на сградата на Видинския общински съвет?

"Те са дело на голям авторски колектив- паното над входа, всичко, което е пред и в ритуалната зала- гобленът, таваните... Паната на втория етаж. Бакърената пластика във фоайето на Общинския съвет е моя, но в монтажа са помагали много хора. Така беше и в "Ровно". Там Веса Краваева имаше задачата да изработи витражи, а аз- преградна стена и пластика в ресторанта- голяма, около 6 метра. Стана много хубаво", усмихва се моят гост. И се умълчава. А аз наивно питам, след затварянето на хотела, запазена ли е била поне пластиката.

"Не. Всичко е окрадено. Изнесено. Разкъсано..."

Такава е била съдбата и на пластиката, която някога е била пред сегашната поликлиника. Била е висока 8 метра.

"Беше прекрасна. Стоя около половин година и изчезна. Отишли някакви хора със сини дрехи и камион. И започнали да режат. Режат и товарят на камиона. Никой нищо не ги попитал... Вероятно заради материала- два тона и половина месинг. Оцеля другата пластика, която е вътре в двора, пак месинг- една сфера. Много красива. Но нея пък някой я е боядисал със зелена боя..."

А трудът на твореца?! А любовта, която е вложил?!... А уникалната му идея?!

"Произведението не трябва да се пипа от никой без съгласието на автора. Това е авторско право", е краткият коментар на художника.

Е, поне ликът на Любен Каравелов пред едноименното училище е непокътнат и дай, Боже, така да остане.

"Любен Каравелов е много сложен за изработка. Но се получи. Много хубаво се получи. И перото- то е символът. Добра работа. Стои добре", лаконичен е Александър Александров.

Завъртам отново чекръка на годините в обратна посока- към времето, когато е изучавал промишлен дизайн в Москва.

"Бях трети курс в Академията, когато обявиха конкурс за специалността художествена обработка на метал в Москва. Професор Богданов ме уговаряше да отида, защото това е много хубава специалност- монументално изкуство. Явих се на конкурс. Спечелих го и заминах. Изучавах го една година. Но в България, в Комитета за култура, решили друго и ме прехвърлиха в специалността дизайн. Но макар да бях само година при майсторите на обработка на метал, успях да науча много неща. Една от техниките, т.н. чеканка, съм я изучавал от грузинец".

Разказва ми Александър Александров за завършването, за дипломирането, за куриозите с поканата и забраната да направи дипломната си работа в заводите "Москвич", за машината, която направил за железниците в Сибир, за "порядъка" и "странностите" на решенията на Комитета за култура в България, за това как правил дизайна на мотоциклетите "Балкан" и как авторското му решение фарът да е кръгъл станал причина моделът да не получи одобрение, защото се оказало, че заводът в Ловеч може да достави само квадратни стъкла...

И така стигаме до голямата неосъществена мечта- да има във Видин школа по древното изкуство на емайлирането, която би могла да бъде основата за изграждането на бъдещи специалисти по художествена обработка на метали и в същото време да има във Видин- град с десетки туристически обекти, работилница за сувенири, накити, малки пластики. Но за сега тази идея още не е намерила подкрепа от управлявалите и управляващите нашия регион...

"Това е древна техника. И не става дума за емайлиране на тенджери и тигани. С тази техника може да се изработи икона, всякакви обкови, сувенири, накити. В Унгария има такъв център- в Кечкемед. Много хубаво нещо! Огромна школа. Събират се художници от цял свят. Може да отидеш там, примерно, за една седмица. Ползваш базата, пещите. Работиш с емайлите. Каквото изработиш- си плащаш материалите. Ако нямаш възможност да ги изплатиш, оставаш за галерията свои произведения, които се включват в изложби и така чрез откупки Центърът си възстановява средствата. Там сами си произвеждат емайлите. Защо да не се направи нещо такова и във Видин? Това е занаят, но е и изкуство. Техника, с която може да се изработи всичко- гербът на Видин примерно. Могат да се изработват пана, сувенири, подаръци по заявена тема- аз съм правил птици, пеперуди...", разказва художникът.

Може би мечтата на Александър Александров- да предаде своите умения на млади хора- ще бъде с една стъпка по-близко до реалността, ако повече се знае за този древен занаят. Кой знае? Може би още не всичко е необратимо пропуснато? Да, през последните две-три десетилетия съвсем се отучихме да мечтаем в широк хоризонт. Но когато си говориш с артист, няма как да не си спомниш, че единствената възможност да постигнеш нещо, е първо да го измечтаеш.

Върти животът своя чекрък. Навъртат се годините. И стигаме с моя събеседник до втория му видински период.

"Мислех, че ще мога да направя нещо- за естетиката, за обучението... Но сега си почивам. Пред статива. Но има нещо, което все още искам да направя- да разкажа как се купува картина. Да, първо трябва да имаш пари. Но трябва да знаеш къде ще сложиш тази картина. Какво ще има около нея. Дали няма само да минаваш край нея, без да я погледнеш? Трябва да избереш техника- дали ще бъде живопис, дали ще бъде графика, темпера, пастел... Дали пасва рамката? И най-важното- трябва да се радва човек на избраната картина."