Лидия Каменова: "Приятелите ми дават усещането, че съм завършена"

Тя е майка на три деца. Управлява сериозен бизнес, който е препитание за доста семейства във Видин. Тя е преподавател в неделното училище по религия в храма "Свети Николай" във Видин. Тя е художник-приложник, който има своя запазена марка. Тя е фотограф. Тя обича природата, децата, домашния уют и добрия тон. Тя е приятел, който умее да изслуша, да успокои и да помогне. Тя е обичана жена, която стъпка по стъпка, с търпение, любов и всеотдайност постига своите мечти.

Нейните пораснали дъщеря и двама сина вече са направили своите житейски избори. Дъщерята е интериорен дизайнер. А момчетата- единият е студент по кибернетика, а другият по медии и комуникации.

И тримата към днешна дата живеят в големи европейски градове, далече от родния Видин. Затова Лидия им подготвя своите уникални майчини подаръци- народни носии. За всеки по неговата мярка, изработени изцяло ръчно. Изработени от нея- от мама.

"Ръчно изработените неща са много красиви, защото носят духа на човека, който ги е изработил- неговата любов, неговото време, неговите нощи. Когато бях малка, докато заспивах вечер, до мен мама плетеше. Сутрин се събуждах, а тя отново беше там. За мен това са много скъпи неща. Почти всичко, което беше в нашия дом, е ръчно изработено- покривки за легла, бродирани възглавнички, столовки- те някога бяха много модерни!... Дори стъпката пред нашия праг беше ръчно изработена от мама. Тя шиеше дрехи за нас- нейните две момичета, за комшийките и за комшийските деца. Затова на свой ред се старая да поддържам у моите деца този домашен огън- за да не забравят, че са българи. И никога да не забравят къде са пораснали", казва ми Лидия. Такава си е тя- човек, който познава бизнес средата на модерното трето хилядолетие, но и човек, който носи в сърцето си уюта на възрожденска България.

"Моето детство премина във Видин, а през лятото- както повечето деца тогава- на село при моите баби и дядовци в селата Василовци, Монтанско, и Макреш, Видинско", връща се в годините Лидия. И с усмивка ми разказва как сама се е учила да работи на шевната машина на своята майка- първо на парчета вестници, а после и с парчета плат. Шевна машина имало и при баба на село, така че нейните ранни експерименти с текстил продължавали и през летните ваканции. С любопитство разглеждала списанията на своята майка и така открила техниката "пачуърк".

"В майчиния ми дом винаги е имало конци, прежда, куки за плетене... И сега- в моя дом, имам ръчно изработени неща от моята майка- комплекти за сервиране, ръкавички за фурната, салфетки, плетени на една кука покривки за маса. За мен един дом не е уютен, без да има нещо, ръчно изработено", признава Лидия. Минават години и текстилът става за нея работа. Но остава и любов. Без да обичаш това, което правиш, няма как да постигнеш успех, смята моята събеседница.

"Отдаденост на работата, която вършиш, това е за мен най-важното във всяко нещо, което предприемаш. При нас беше така. Ние работим с отдаденост. Нашите деца отраснаха в цеха. Най-малкият ни син тръгна в първи клас от там. Трябва да живееш с работата си, за да можеш да успееш и да продължаваш напред. За да можеш да научиш децата си, че те трябва да работят. Да работят това, което обичат, което им харесва. Да, ние работим много. Работим добре. Работим предимно за износ. Да, в нашия бизнес никак не е лесно. Но смятам, че през годините нас ни спаси това, че ние никога не направихме компромис с качеството", разказва за началото на семейната фирма Лидия.

Общуването извън цеха, извън канцеларията, за Лидия е възможност да се отгледат отново в човешките отношения топлината, любовта между хората, подкрепата, които в днешно време много ни липсват.

"Толкова много сме се отдалечили! А реално погледнато на работното място прекарваме много повече часове, отколкото със своето семейство. На работата всъщност ние сме отново семейство. Едно друго, голямо, но също семейство. И какво по-естествено от това от време на време да прекарваме свободните си дни заедно", обяснява Лидия своето желание да организира излети и празници за семействата на хората, които работят в управляваното от нея предприятие.

"Когато бяхме деца, ние бяхме приятели с децата на колегите на моите родители, защото празнувахме заедно. За деня на строителя винаги заедно ходехме на Божурица. Имам незабравими спомени от тези излети. Затова сега се опитвам да създам такива спомени на децата от неделното училище и на децата на нашите работници и служители. Надявам се да успея. Защото как иначе да откъснем децата от мобилните телефони и таблети, та да разберат, че е много по-вълнуващо да видиш жив гущер или змия, вместо да го разглеждаш на монитора на мобилния", казва Лидия, но признава, че без съдействието на родителите, това няма как да се случи. Не защото иска да "воюва" с технологиите, а защото  много иска децата да бъдат сред природата- да почувстват вятъра, да чуят шумовете на полето и гората, да разпознават птичия хор и жуженето на пчелите, да погъделичка нослетата им ароматът на тревата и дивите цветя.

"Когато сме сред природата се учим на много неща. Неща, които в затворените пространства на бита ги няма", убедена е Лидия. И защото за мен най-важните уроци, които получаваме сред природата, са свързани с най-силните ми приятелства, питам точно за тях- за приятелите.

"Смятам, че съм благословена с моите приятели. Те ми създават усещането, че съм завършена", признава Лидия. Нека това бъде и точката на нашия разговор в "Калейдоскоп" днес с един топъл и земен човек от Българския Северозапад, който мечтае, обича, работи. Живее без да се оплаква от онова, което не е във властта ни да променяме, но с последователност и вяра подрежда всичко, което е в нейните ръце. С уважение към родовите си корени и с надежда за бъдещето на децата си. Бъдеще, което чрез децата ни е и наше. Аз съм Ваня Минева. Тонрежисьор в "Калейдоскоп" днес бе Лъчезар Симеонов. Ние ви желаем спокойна и уютна съботна вечер.