Да спрем да грешим и да се насладим на Божия мир

"И ето донесоха при Него един разслабен, сложен на постелка. И като видя Иисус вярата им, каза на разслабения: дерзай, чедо, прощават ти се греховете". (Мат. 9:1-2)

"Болестите, телесните немощи и страдания – това са клоните на дървото на смъртта, което е произрасло от първородния грях. Телесните немощи разкриват на човека цялата нищета, цялата призрачност на материалното битие. И ако не се приемат като ненужно, досадно нещастие, те очистват духа на човека, стремящ се да се издигне над материалното битие, спомагат за нашето утвърждаване във вярата, в любовта, в търпението и надеждата, в постоянното уповаване на Господа.

Разслабеността е резултат от греха – така може да се изрази смисъла на днешното евангелско четиво. Но по-страшна от телесната разслабеност е духовната.

Не винаги разслабеността на духа се поражда от тежки престъпления – духът се разслабва от ежедневни, повтарящи се и почти незабележими грехове. Всички тези грехове опустошават човешката душа, затъмняват в нас образа и подобието Божии, лишават ни от висши стремления и висш духовен живот. С всеки свой грях човек пада в калта, всеки грях го прави низш, земен и тленен. И когато това става обичайно състояние, то ние се отричаме от своето висше божествено достойнство, от истинското, духовното, нетленното в нас – от всичко се отричаме, когато се отричаме от безсмъртието, от вярата в Бога и когато, макар и да считаме себе си за вярващи, живеем по законите на безбожието, по законите на света.

Ние, които определяме себе си като вярващи, трябва да изоставим светското си, лекомислено, нецърковно отношение към живота, за да можем като разслабения да получим опрощение за греховете си, да вземем одъра си и да отидем у дома си. Ние трябва да принесем покаяние не само за нашите грехове против Божиите заповеди, не само да се покаем за нечистия си земен живот, но и за нашето отстъпничество от Църквата, трябва да осъзнаем, че такова нехайство към църковността е предателство и измяна на Христа, че нашето отричане от Христа започва не тогава, когато пред нас застава въпросът: страдание или отричане, а тогава, когато ние сами, по своя собствена воля, без никаква принуда, нарушаваме правилата на Църквата.

Едва когато осъзнаем това, тогава в нас ще започне да крепне вярата в Христа, а това ще прероди нашия живот. Амин."

Протоиерей Валентин Свенцицки

В рубриката "Съвременна Библия"- в картина, която илюстрира взаимоотношението между Бога и човека, пророк Исая вижда Бог като грънчар, а човека като глина. "Но сега Господи, Ти си наш Отец; Ние сме глината, а Ти грънчарят ни; И всички сме дело на Твоята ръка." Не знам къде виждаш себе си в тази картина, но Бог те вижда в ролята на глината. Да бъдеш глина не е срамно, нито унизително. Това е простичка реалност. Бог не прави безсмислени неща. Да бъдеш глина има смисъл. Докато си в земното находище ще ти е трудно да го откриеш. Една глина, докато стои в находището си не се различава от калта. Там ще има съдбата на калта. Именно затова пророкът ни открива, че ние не сме кал. Ние сме глина. В глината има потенциал. Откъсната от находището и попаднала в ръцете на Грънчаря, буцата глина ще открие ново измерение на своето съществуване, каквото не е предполагала, че притежава. За по-голяма яснота ще ви припомня историята на една буца глина на име Закхей. Исус среща Закхей. Глината попада в ръцете на Грънчаря. Вижте последствията! Може би това трябва да бъде и твоята съдба?