Акушерката Йордана Иванова: Благодарността в очите на родилката е голямото признание

В рубриката "Думата имат старейшините" ви срещаме с една жена, отдала живота си на това да дава живот. Това е пенсионираната вече акушерка Йордана Иванова. Нейният житейски път започва през далечната 1940 година, когато е родена в едно малко врачанско село. Израства като трудолюбиво и отговорно дете, без да знае, че животът ѝ ще премине в помощ на тези, които даряват живот. На майките. Йордана е дете на бедно семейство, но с помощта на родителите си успява да се изучи. Макар желанието ѝ да е да стане учителка, животът, оказва се, е начертал за нея друг път. 

"Завърших за акушерка през 1962 година в София, разпределиха ме тук, на работа във Видин, в Цар Петрово. Там съм работила 3 години. През тези 3 години се смениха 3-4 лекаря, дойдат, работят 5-6 месеца, не им хареса, отидат си и аз оставам сама. И имах родилен дом, израждах, имала съм по 20 раждания на година в селото. Имаше и лекари през това време, които са работили там, но повечето, като дойдат и напуснат. Не им харесва селото и напуснат. Така и сама съм си водила раждане."

Водена от служебния си дълг и любовта към работата, акушерката се сблъсква с различни нелеки житейски преживявания. Но казва, че е получавала и много помощ. В Цар Петрово остава до 1967 година, когато се омъжва за покойния ѝ вече съпруг и заедно отиват в смолянското село Батанци. Там той работи като минен техник, а тя започва работа отново. И отново като акушерка.

"Мен ме назначиха пак за акушерка, обаче аз вършех работата на медицинска сестра. Те двете, лекарката и акушерката, бяха станали приятелки. Родилен дом не е имало, то беше близо това село до Мадан и мен ме пращаха по ония кози пътеки, сега си ги представям, в Батанци. Къщите бяха разпръснати, на много големи разстояния една от друга и хората бяха помаци. Там жените трудно ходеха на консултация, децата не ги водеха на лекари, а им баеха, какви ли не работи правеха и аз трябваше да ходя от къща на къща и да ги уговарям да водят децата на консултация. Беше ми много трудно, а бях бременна със сина ми тогава."

След раждането на сина ѝ акушерката се прибира отново във Видин заедно със съпруга си. И така се завръща там, откъдето тръгва - Цар Петрово.

"Дойдох в Цар Петрово и пак се хванах на работа тук, една година работих след това и 1967 година постъпих във видинската болница в АГО-то. Тук съм работила 30 години. Имам 35 години трудов стаж като акушерка и 8 месеца, като последните 5 години съм работила като старша акушерка. С всичките колежки сме се сработвали, много съм обичала професията си, много. Всяко едно раждане, независимо дали е българка или циганка, дали е с образование или без образование, като се родеше детенцето на мен ми беше мило и се радвах, че всичко е минало благополучно."

Баба Данче, както обича да я наричат, си спомня и трудните моменти, с които я сблъсква професията на акушерка. 

"Водила съм раждане тук, в Чичил, на автобуса. До гробищата спря автобусът, свалихме родилката, водих раждането пред линейната, на една носилка, качихме я после в линейката и я откарахме в болницата. Оправила съм я навънка, на пътя... Имала съм раждане в Арчар, на лампа съм водила раждане в циганската махала. Без ток, само на лампа. После съм водила раждане пред детско отделение, на носилката - седалищно раждане съм водила, което го води лекар, ама тя започна да ражда, извадихме я от линейката и тя започна да напъва. И пред детско отделение, на носилката, сложих ръкавици, извадих бебето и с носилката я качихме нагоре..."

Това, с което жената не може да се примири е нежеланието на младите да учат и да се реализират в областта. Няма акушерки и това е пагубно, казва тя, но твърди, че донякъде разбира младите и това, че не искат да се насочват към тази професия.

"Сега моята пенсия е 580 лева като акушерка. Получавам голяма пенсия, защото взимам пенсията на мъжа ми, 26% от пенсията. Той е работил под земята и неговата пенсия беше голяма, а колежките ми получават по 560 лева... Не е справедливо заплащането, разбира се. Може ли ти да трепериш за два човешки живота - и за живота на майката, и за живота на бебето. Обаче пък благодарността в очите на родилката е голямото признание, което имам."

Баба Данче казва още, че не съжалява за нищо в този живот, но има нещо, което и до днес няма да си прости.

"Съжалявам, много съжалявам, че не съм записала колко бебета съм изродила. Съжалявам много. Те са много, много са."

Пенсионирана като старша акушерка в Акушеро-гинекологичното отделение във Видин и след всичко преживяно, 83-годишната жена днес живее само със спомените. Но казва, че е щастлива. Щастлива майка, баба и прабаба. 

Йордана Иванова - майката, помагаща на майките. Бабата, помагаща на децата. Жената, олицетворяваща всеотдайността, грижата и добротата. На нас разказа, че животът ѝ е дал в годините много любов и благодарност както от близки, така и от непознати. И точно благодарността е силата, която я държи до днес. Защото в живота винаги трябва да си благодарен, дори и за едничката глътка въздух. Особено за първата.