Гранитните върхове с вертикални стени някъде на границата между Аржентина и Чили, където среща си дават ветровете на Атлантика и Пасифика и се борят за надмощие суровата зима с горещото лято, въпреки неголямата си височина открай време са притегателни за майсторите-катерачи от цял свят. Такива са те и за четирима българи – Мартин Маровски, Виктор Варошкин, Григор Вътев и Руслан Вакрилов, които оставят зад гърба си за два месеца познатите европейски стени и потеглят към Патагония в експедиция, наречена „Опашката на дракона”:

В кариерата на всеки катерач се случва точка на насищане от дадена планина, – обяснява Виктор. – Планините на пръв поглед изглеждат еднакви, но всъщност не са. Тези разлики ни насочиха към Андите, които са концептуално много по-различни от Алпите.

В тази си част Патагонските Анди са несравними с нито една друга планина. Рязко се открояват скални игли с по над 1500-1600 м вертикали. Неописуеми са и единствени по рода си, – разкрива суровата красота на гранитните върхове ръководителят на експедицията Мартин Маровски.

Предпланината там почти отсъства, големите върхове изникват рязко, защото около тях няма нищо друго освен равнини, – допълва картината Виктор. В 16 ч. местно време на 6 януари 2016 г. Мартин и Виктор стават първите българи, стъпили на тесния белоснежен връх на Серо Торе, извисяващ се на 3 128 м над морското равнище.


За да стигнат до основата на мечтания връх, са им били нужни цели 30 дни, разказва Мартин:

Там климатът е основно определящ. Най-вече ветровете, достигащи над 200 км в час. Лошото време е пословично. Цял месец имахме лошо време с изключение на много малък отрязък от един или два дни. Правехме големи заходи по над 20 км на ден. Стигахме донякъде, вятърът ни връщаше. Прибирахме се в Ел Чалтен, градчето, разположено в основата на скалните игли – нашите цели. И така цял месец борба с природните стихии и нищо не се получаваше.

Докато катерехме върха, също не бяхме сигурни, че ще стигнем до края, тъй като всяка година ледените гъби по върховата пирамида се формират по различен начин и понякога са абсолютно непристъпни. Чудехме се, дали няма да се наложи да се върнем преди последните 50–100 метра. Това, че успяхме да се преборим до самия връх, беше голяма изненада и голямо постижение. Моментът, в който успяхме да направим това, за което мечтаехме цяла година, беше изключително специален. Спомням си, че съзнанието ми помътня от щастие на върха, не крие емоциите Виктор.

С какво е толкова неудържимо привлекателен за алпинистите от цял свят  върхът Серо Торе? – питам Виктор Варошкин:

Най-вече със стъписващата си визия. Това е игла, която сякаш е паднала от небето на мястото си, тъй като върховете около нея нямат нищо общо като структура и големина. Този връх е непристъпен, откъдето и да го погледнеш. От изток, от запад, от север, от всякъде има огромни стени. Самата му форма е красива. Привлекателен е и с това, че е абсолютна енигма в исторически план – споровете около изкачването му траят десетилетия.

Това е мечта за всеки алпинист в световен мащаб. Ние работихме една година за този връх, но много-много преди това мечтаехме за него. Той е емблематичен, крайъгълен камък. Няма как без него, – допълва Мартин Маровски.

Дълго време Серо Торе е смятан за невъзможен за катерене. Първите опити за изкачването му са от 50-те години на ХХ век. А първото му безспорно изкачване е регистрирано едва през 1974 г.


Другото българско постижение, което остава в историята, е премиерният маршрут „The Approach Team Line” по иглата Ел Мочо (El Mocho), публикуван в авторитетното издание за алпинизъм и катерене alpinist.com:

Още като отивахме в Патагония, една от основните ни цели беше да направим  нова българска линия там, – разказва Виктор Варошкин. – Изборът на северната стена на Ел Мочо се случи доста логично, тъй като беше в близост до базовия ни лагер, под източната стена на Серо Торе. Изборът на линия е трудно нещо и се изисква доста опит, за да проследиш мислено известна слабост в структурата на стената, която да ти позволи да стигнеш до върха. Още отивайки в базовия лагер на втория или третия ни заход, започнахме да гледаме стената с тази идея. Използвахме всички кратки отрязъци от хубаво време, които не ни позволяват да направим опит на Серо Торе, за да напредваме бавно по линията. Прокарването на премиерен маршрут и катеренето по вече установен маршрут са съвсем различни неща. Прокарването на маршрут изисква голяма доза въображение и много по-голям опит. Ти си първият и трябва да взимаш решения, които не се налага да взимаш, когато вървиш по стъпките на някого.

През есента трябва да излезе документален филм, който момчетата подготвят за експедицията в Патагония. А после отново ги очакват Андите в цялото си великолепие, но този път – перуанските, Артесонраху (6025 м) – снежната пирамида, позната ни от логото на „Парамаунт Пикчърс”, и една от най-впечатляващите перуански планини – Сиула Гранде (6344 м).

Снимки: личен архив