Илиян Метев: „Въпреки че имахме сценарий, подходът към снимките беше документален.”

Филмът „3/4“ на българския режисьор Илиян Метев е един от тези филми, които се помнят и те карат да се връщаш към тях. Той пристигна във Варна на 35-я фестивал на българския игрален филм „Златна роза”, след като спечели Голямата награда „Златен леопард“ от 70-ото юбилейно издание на престижния международен кинофестивал в Локарно, Швейцария. Не остана незабелязан и от журито на родния кинофорум, което му присъди  наградата  за най-добър режисьор. Главните роли са поверени на натуршчици- Мила Михова, Ники Машалов и Тодор Велчев. Филмът е портрет на едно семейство през последното им лято заедно.Мила е талантлива пианистка с бъдеще. Баща й Тодор, който е астрофизик обръща повече внимание на пръстените на Сатурн, отколкото на нейните цели, а пък брат й Ники неуморно я разсейва. „3/4“ е вторият пълнометражен филм на 36-годишния Метев и първи игрален 5 години след документалния му „Последната линейка на София“, донесъл му също международни отличия.

С Илиян Метев, Тодор Велчев и Николай Машалов разговаря Вяра Николаева:

-Какъв път извървяхте преди да стигне лентата до екран?

-Филмът тръгва от някакво чувство. От някаква емоция, която държи в себе си. Въпреки че имахме сценарий, подходът към снимките беше документален.  Темата за липсата на комуникация между хората, за липсата на време за най-близките винаги ме е вълнувала. От години ме занимава. На човек му се иска по-често да има такива мигове. За жалост не се получава. Това беше като някакъв вид импулс за мене.

-Как градихте филма?

-Ние в началото си имахме традиционен сценарий. Текст 90-100 страници с реплики, диалог и действия, но подходихме индиректно към реализацията на филма. Запазихме стуктурата-17 сцении всяка с ясно действие, обаче този сценарий никога не го показахме по време на снимките на актьорите.Идеята беше те да го преоткрият. Да не знаят какво ги очаква в действието на филма.Да го изживеят на самите снимки. На моменти не беше много лесно за тях. Успяхме да продолеем някои кризи и се получи според мен нещо много креативно и живо като процес. Не беше лесно, но крайния резултат си заслужаваше.

-Споменавайки актьорите, как ги избрахте и защо заложихте нанатуршчици?                                                                          

- Тъй като идвам от документалното кино, за мен беше по-естествено да работя с хора, които играят себе си. На мен ми беше важно да усетя в тях някакво любопитство, желание нещо да разберат. При Тодор е голямата любов към работата му. Той е много задълбочен в нещата, с които се занимава и е над екзестенциалните проблеми в българското общество.Разбира се те го засягат до известна степен. Ники ни спечели с неговата креативност. Толкова е изобретателен във всичко, което казва и прави. Учителката по пиано Симона ни отведе при Мила , свири при нея. Беше ни нужно точно такова момиче, което иска да замине в чужбина и там да учи музика.                                                                                                       

-Дълго ли ги търсихте? -Около една година. За ролята на Ники обикаляхме училищата. Правихме кастинг.                                                                                                                                                    

-Приключение ли беше да се снимате в киното? Какво е усещането?

Николай Машалов: Първоначално беше доста странно. Преди истинските снимки близо година правехме уъркшопове. Там свикнах. Нито знаех какво ще се случва, нито знаех какво да правя, но сега като гледах филма много ми хареса.

Тодор Велчев: Не е лесно. Пред камера имах известен опит от интервюта в медиите, но това е нещо съвсем различно. Единственият ключ за мен беше, че трябва да играем себе си в някаква степен.

Цялото интервю на Вяра Николаева с реж. Илиян Метев и двама от изпълнителите на главните роли -Тодор Велчев и Николай Машалов, чуйте в звуковия файл:

Илиян Метев е роден през 1981 г. Прекарва детството си в Германия, където учи за цигулар и има изпълнения по германското класическо радио. Премиерата на документалния му филм „Последната линейка на София“(2012) е в рамките на “Седмица на критиката “ на фестивала в Кан (2012), където е номиниран за „Златната камера“ и печели наградата “Визионер“. Творбите му са показвани в музея на Съвременното изкуство в Ню Йорк и са получили над 40 награди.