Художничката Надежда Иванова - картина от живия живот

Надежда Иванова е родена във Видин на 12 октомври 1989 година. Обича родния си град и иска да остарее в него. От първи до осми клас учи в училището по изкуствата "Свети Свети Кирил и Методий“, в паралелка с изобразително изкуство. Продължава образованието си в Техникума по облекло и хранене в град Видин, със специалност "Дизайнер по облекло". След завършване на 12 клас започва работа, свързана с рисуването, като маникюристка. Изобразителното и приложното изкуството са  ѝ любимите занимания.

Рисува с маслени и темперни бои, с различна техника – с шпатула, с ръце, с четка. Постоянно работи, търси нови техники, за да става все по-добра и изкусна в рисуването. Според нейния преподавател-  Евгени Петров, в творчеството ѝ се забелязват черти от наивизма. Като творец е критична към себе си и се стреми да се усъвършенства.

Преди седмица Надежда Иванова откри първата си изложба във Видин- "Наследство". В нея тя представя картините, които са вдъхновени от родопските селца – Ковачевица, Лещен, Широка лъка. Престоят ѝ в планината е само една седмица, а  резултатът е впечатляващ – над 20 платна с родопски мотиви. Знае и е убедена, че следващото лято ще бъде отново в Родопите и отново ще черпи творческо вдъхновение от женската енергия на тази планина.

"Мисля, че май си намерих точното място. Мисля, че и съдбата има пръст в това. До преди година време мисля, че нямаше да предположа, че ще правя сега изложба. Може би е за добро, опитвам се да гледам положително и философски на нещата. Благодарна съм, че животът ми се е подредил така" – казва Надежда Иванова.

С младата художничка се срещаме в изложбената зала, където тя е подредила своите творби върху бяло платно. Посреща ме тиха родопска музика- любимата на Надя, а и фон на цялата обстановка, която е късче от родопския край. Картините греят от стената и те приканват да отидеш по-близо до тях и да им се порадваш, да им се възхитиш, точно като малките деца. Самата авторка казва, че чувства своите платна като рожби, които обгрижва и на които вдъхва живот и любов. "Добревата къща", "Църквата свети Никола", "Камбанарията към църквата", "Порти", "Омайна", "Спомени", "Етъра", "Наследство", "Носталгия", "Бащин завет", "Жътварка Веселинка" – това са част от платната, разкриващи красотата на Родопите и вдъхновението на младата художничка. 

"Не знам какво има на това място, но енергията е неописуема и е много красиво! Ето сега в Родопите въздухът, обстановката, хората, които минават и те наблюдават, това дава съвсем друга емоция, друг заряд. Виждаш цветовете, всичко е по-реално. Ако съм у дома си, пускам народна музика и се вглъбявам. Всичко е важно за една картина, важно е да ѝ се даде живот. Мога да кажа смело, че изкуството лекува, когато имаш душевен мир и тялото се радва. Хората на изкуството сме по-широко скроени, всичко виждаме като децата, по-чисто и всичко виждаме в цветове. Аз приемам абсолютно всичко такова, каквото е, не осъждам.  И съм си най-големият съдник. Приемам останалите такива, каквито  са и съм много обичаща. Рисуването ми дава спокойствие и ме кара да се чувствам пълноценен човек. Когато някой си хареса и закупи  моя картина, това ме зарежда, буквално душата ми се е нахранила. Много обичам да рисувам невести с български народни носии, освен старите къщи, които правя. Купиха две мои картини за Канада и знаеш, че там някъде, на толкова много километри, на нечия стена виси парченце от България и ти си допринесъл за това нещо, което е много, много хубаво! Ето това ми дава рисуването" – убедена е авторката.

С много любов си спомня за своята баба Веселинка, която я е отгледала. Затова една от картините е посветена на нея, платно, на което лицето на селската жена няма конкретни черти и тя държи бебе в топлата си прегръдка.

"Това е моята баба, тя е общ образ. Казва се Веселинка, тя ни отгледа всички, дала ми е много. Любовта към миналото, към корените до голяма степен се дължи на нея. Беше изключителен човек. Много широко скроена, не беше типична баба, с някакви  норми, много добър човек. Отгледала децата си сама, защото моят дядо е починал на фронта. Имала е две деца, после се омъжва за човек – вдовец и е отгледала и неговите деца, общо четири. Има четирима внука, две правнучки и две пра-правнучки. Ние сме нейните деца, отгледа ни и ни направи хора. Тя много ми липсва, как ме отрезвяваше. Не ме осъждаше, а замълчаваше, избърсваше ми сълзите  и ми разказваше нещо от нейния живот или живота на друг и заключението, което си вадя е, че има много по-съществени неща и това, което срещаме в ежедневието си, са "бели кахъри". Миналото много ме вдъхновява. Никак не им е било лесно на хората, но са живели по-спокойно и по-пълноценно. Аз съм много емоционална, много съм чувствителна. Мога да усетя всичко и го усещам като шесто чувство. Много съм дисциплинирана, като трябва  да се свърши нещо – то се върши."

На въпроса какво я радва и какво я огорчава Надежда Иванова отговаря така: 

"Радва ме всичко. Тук ме зарежда реката. Обожавам Дунав. Видин определено е моето място, моят град. Видин е мястото, където искам да остарея. Огорчава ме, когато срещам жлъчни хора. Трябва да се вижда красотата във всичко. Да не се тръгва винаги с негативизъм. Не е редно да товарим другите хора с него. Когато съм нещастна, си го изживявам сама, а когато съм щастлива, го изживявам с приятели."

Целия разговор може да чуете в звуковия файл.