"Объркани в свободата" - Нима свободата може да обърква?

Може би вече сте имали удоволствието и привилегията да прочетете последния роман на Владимир Зарев. Може би вече знаете или подозирате и защо е озаглавен „Объркани в свободата“. Нима свободата може да обърква? Нима да си свободен не означава, че няма как да се объркаш, защото сам държиш съдбата си в ръце и можеш да направиш каквото поискаш?

„Объркани в свободата“ всъщност е роман, в който свободата е като че ли най-малко, най-трудна, най-изстрадана и най-скъпо платена. Толкова скъпо, че в един момент вече не си сигурен можеш ли да си я позволиш, искаш ли да си я позволиш… Това е история за НЕсвободата. НЕсвободата на всякакви нива, осъзнати и неосъзнати, обществена и лична. За объркването, което създава свободата, и за измамния ред, уютното оправдание, което намираме в принудата, в насилието, в зависимостта. За смелостта, която се иска, за да направиш избор, защото какво е свободата, ако не дързост и възможност да избираш сам и съответно да носиш отговорност за собствените си избори и решения и последствията от тях?

На пръв поглед това е история за онази НЕсвобода, която обществото ни налага и която стана особено осезаема в моменти като световната пандемия от ковид-19, от която очевидно все още не сме излезли съвсем. Но и НЕсвободата, която сами си налагаме в отношенията си с другите, а може би най-вече в отношението към нас самите. НЕсвободата да не можем да си позволим или да не смеем бъдем себе си, защото често пъти да бъдеш себе си иска усилия, от които се страхуваме.

Ако не сте чели „Объркани в свободата“, когато го направите, ще откриете, че това всъщност са две истории, на пръв поглед без нищо общо помежду си не само защото се развиват в съвършено различни епохи, със съвършено различни хора, при съвършено различни обстоятелства. Две истории на двама мъже, всеки сам по някакъв начин и всеки търсещ своята свобода. А после, почти накрая, може би ще откриете, че историята все пак е една. История за естествения човешки стремеж към свободата в различните ѝ форми и проявления. За търсенето, несигурността, страха, но и необходимостта да намериш своята си свобода независимо на каква цена.

Единият от героите трябва да се съхрани в условия на едно принудително, ограбващо равенство, облечено в думи за общото благо и общия интерес. Равенство, което обаче заличава по брутален начин всяко различие, всяка индивидуалност, всяка уникалност, превръща човека в безименна и безлика точка в тълпата. Отнема гласа му, лицето му, свободата му. Равенство, което вместо да ни обедини, ни раздели както никога в съвременната история, изпълни ни със страх за себе си и за близките ни. И този страх ни принуди да се откажем от твърде много.

Другият също търси свободата си, но в съвършено различни условия и преодолявайки съвсем различни предизвикателства. Бягайки от своя грях, той я търси във вярата, в принципите на исихазма. Търси своя път към Бог, за да открие може би, че свободата е всичко онова, в името на което си готов да се откажеш… ами от всичко. Освен от Бога. Защото не е ли това една от най-чистите форми на свобода всъщност? Да приемеш вярата такава каквато е, да отвориш сърцето и разума си без да разбираш.

Всички сме чували онази прословута фраза на Тома Аквински – „Вярвам, защото е абсурдно, ако беше достоверно, щях да знам“. Но пак той казва също и:

„Човешкият разум не губи нищо, разгръщайки се към съжденията на вярата, те дори изискват неговата свобода и съзнателно приемане.“

Да, може би е странно, но понякога свободата иска да приемеш нещо толкова абсурдно като безусловната вяра. Вярата изисква и дава свобода. Но пътят до нея е труден, защото изисква неща, от които човешката природа ни е отучила – смирение, мълчание, търпение.

Често казваме, че живеем в свободно общество, и на теория е така, но практиката показва, че колкото по-свободни ставаме на теория, толкова по-объркани сякаш се оказваме на практика. Оказва се, че привилегията да живеем в свободно общество като че ли в известен смисъл иска да се откажем от свободата си. Защото едно от проявленията на свободата е възможността за промяна. Промяна на бъдещето.

Но какво се случва, когато трябва да избираме между това да имаме все пак бъдеще и да имаме свобода, както се случи по време на пандемията? В името на здравето ни, в името на това да се съхраним чисто физически от една потенциално смъртоносна зараза, всички ние трябваше да се откажем от голяма част от свободата си. Да се превърнем в затворници в домовете си, затворници в една колкото принудителна, толкова и доброволна изолация.

Но свободата е и онази човешка способност да надделеем над най-силния възможен противник, който можем да имаме, а именно самите нас. Над жаждата и стремежа за власт, за надмощие, над страха и слабостите. И всъщност може би да приемем, че да ни е страх, да сме слаби е част от условието да си свободен. Свободата трябва да е трудна, иначе всеки би я имал и никой не би я ценил.